Когато ги изоставих, за да ида във виетконгския си бункер, те заобикаляха втората редица капани — симулирано минирано поле, пълно с импровизирани експлозивни устройства, което граничеше от една страна с дълъг, пълен с копия ров, а от другата — с блато, дълбоко около метър и осемдесет. Меката тиня по дъното му беше дълбока около тридесет сантиметра, а тук-там в нея бяха поставени мини. Ако бяха умни, щяха да минат през блатото. Така към всичко щеше да се добави неудобството на студа и влагата. Щяха да оцелеят единствено ако внимават. Надявах се, че Джо не е забравил да завърже обувките си на възел.
Междувременно аз се оттеглих в мястото на засадата. Внимателно бях разположил противниковата си позиция. Тя представляваше колиба, издигаща се на метър от земята. Намираше се на парче открита площ, широко към тридесетина метра и влизащо на десетина метра в едно от най-големите ми езера. Мястото беше на около миля и половина по права линия от къщата ми, но за маневриращия патрул разстоянието ставаше пет мили. Миниполуостровът беше слабо залесен и леко приповдигнат и от шперплатовата врата на колибката имах 200 градуса видимост над околността.
Единственият начин да се доберат достатъчно близо, за да могат да стрелят, беше през водата. Тъпите бюрократи трябваше да преплуват езерото или да заобиколят откритата площ и да нападнат от обратната страна на колибата.
Бях провеждал подобна акция във Виетнам през 1967 г. на един остров с формата на индийско орехче. Казваше се Ло Ло и се намираше в устието на река Май То, където тя се вливаше в делтата на Меконг и Южнокитайско море. Там просто по случайност бях разработил разумна стратегия тип „ЦЕЛУВКА“, благодарение на която можах да убивам beaocup виетконгци, без да давам жертви: удряй през задната врата, когато е възможно.
Вместо да тръгна от запад срещу течението на реката, която правеше примамливи S-образни завои с добра видимост, по силата на някакъв първичен инстинкт на воин, действащ в тила на врага, навлязох в острова откъм източната му страна, като преминах километър през непроходимо и съсипващо блато и трънливи храсти. Извадих късмет. Виетконгците бяха поставили всички засади и капани от западната страна на канала. Нападнах откъм гърба и успях да ги унищожа.
Майната ти, мистър Чарли.
Сега исках да видя дали тъпите бюрократи на Джо ще вземат същото решение. Ако се приближат към мен откъм сушата, щях да ги направя на хамбургери. Но ако ме нападнат по вода, щяха да ме ударят и да спечелят.
Извадих си бира от охладителната кутия, която бях скътал в колибата, дръпнах една глътка и започнах да свързвам детонаторните жици към дванадесетте импровизирани мини, поставени из острова. Проверих празните бирени кутии, окачени на жици по края на водата. Щяха да дрънкат при всеки опит за преминаване и да ме предупредят за нападение откъм водата. Увих главата си с черната си тениска. Беше им необходим половин час да стигнат дотук. Исках да поспя, докато имаше възможност за такова нещо. Допих бирата, отворих втора, затворих очи и се отпуснах.
Звук от чупещи се клончета ме измъкна от полудрямката. Навлякох тениската си, сложих си очилата, вдигнах автомата, включих системата за подаване на въглероден окис под налягане и вкарах куршум в цевта. Забелязах движение пред мен и вляво.
Бяха се оплескали — нападаха по суша. Тъпите бюрократи на Джо бяха задници и щях да ги очистя. Колко пъти им казвах, че неконвенционалната война означава точно това. Неконвенционална. Мръсна. Страшна. Гадна. Нечестна. Бях им обяснил, че маркизът на Куинсбъри е бил педал и е погребан отдавна.
Време беше да им дам урок. Грабнах взривателя си, преметнах се през прага и се проснах на земята точно навреме, за да видя в папратта отблясъка от една насочена към мен пушка. Взривих три от мините и гледах как на петдесетина метра избухнаха гейзери пясък. Надявах се, че никой не лежи върху мините — не използвах истински взривни материали, но ако някой се окажеше твърде близо, щеше да го боли цели две седмици.
Претърколих се наляво и изстрелях бърза серия куршуми. Още едно претърколване и пропълзях под колибата, за да се скрия. Взех взривателя със себе си. Стрелях още веднъж.
Първата от евентуалните ми жертви вдигна глава. Беше Кекса. Виждах брадата му, докато се опитваше да намери цел за пушката си. Очите му диво се местеха наляво и надясно — беше дезориентиран и не можеше да ме забележи.
Майната ти, Кекс. Изстрелях още няколко куршума, като го улучих с червената си боя право в лицето. Взривих останалите импровизирани мини, след това пъхнах нов пълнител в автомата, поех си дъх и изхвръкнах изпод колибката. Тъй като най-добрата зашита е нападението, реших да ги сплаша с фронтална атака.