Впрочем има и още едно, последно и абсолютно правило за войната със специални методи. То е, че там не важат никакви правила.
Ако всички тези максими се приложат в случая, т.е. военната игра на Грант Грифит, до която оставаха пет дни, осъзнах, че съм загазил.
Правило първо важеше. И още как. В края на краищата работех с неопитните тъпи бюрократи на Джо, които се стараеха, но им липсваха финесът и истинският опит на истинските десантници. Харесвах Джо, Дагуд, Нормалния и Кекса, но не си въобразявах, че ще се справят в стресова ситуация. Както вече споменах, не можех да си въобразявам нищо.
Това ще рече, че Правило трето отива на боклука. Разбира се, практически беше невъзможно да победим, като се има предвид съставът на групата.
Оставаха правила две и четири. За да мога да ги приложа, се обадих на един помощник-боцман първи клас на около тридесет години, когото ще нарека Стиви Уондър.
Кръстих го Стиви Уондър, защото винаги носеше очила за стрелба без рамка, с жълти, розови или сиви стъкла в зависимост от настроението си. Вратът му е вечно схванат и той го раздвижва, като клати глава надясно-наляво-надясно, а след това наляво-надясно-наляво. Доста сполучлива имитация на… познахте, на Стиви Уондър.
Стиви е бивш сержант от Морската пехота, влязъл във Военноморските сили, защото се отегчил от цивилния живот и му писнало да преподава карате на разни задници. Вратът му беше постоянно схванат, защото го улучили на някаква планина в Северен Виетнам или Лаос, или Камбоджа по време на една от онези секретни деветдесетдневни мисии в тила на врага, за които човек заминава доброволно, когато е седемнадесетгодишен ефрейтор от разузнавателните войски и не може да измисли нещо по-добро, отколкото да се предложи за пушечно месо. Както и да е, Уондър с такова удоволствие убиваше онези с дръпнатите очи, че нямаше време да остави костиците и парченцата да зараснат както трябва.
Преди три седмици някакво малко парченце се беше отделило от мускулите на врата му и се бе отправило в западна посока, като се показало на дъното на лявата му очна ябълка. Отначало Уондър се чудеше дали това не е лош махмурлук. Е, досещате се какъв живот води.
Най-напред Уондър работи за мен в „Червената клетка“. Когато го открих, беше помощник при машините втори клас, разпределен за охрана в Пентагона. По онова време носех четири нашивки, но той се държеше с мен, сякаш бях старшина, и използваше всички подходящи вулгарни думи и сложни цинизми. Мой тип. Затова го отвлякох от поделението и му намерих място в „Клетката“, където се сработи с останалите мърльовци.
Обикновено тюлените се отнасят с подозрение към всеки, който не си е извоювал „Будвайзер“ — значката с тризъбец, която носят на лявата страна на униформите си. Мина цяла седмица, преди стрелците ми да свикнат с Уондър. Помогна му хапливият му език. Някои казваха, че не бил чак толкова хаплив. Помогна му и това, че пиеше бира „Куърс“. Но той беше убил повече хора в бой или извън боя от всички други в „Клетката“ освен moi.
Оказа се, че е доста ценен кадър. След като напуснал Морската пехота, Уондър беше служил на атомни подводници и затова знаеше как да се държи, когато проникнахме в базата за подводници „Гротън“ в Кънектикът. Притежаваше и други умения, които не влизаха в нашата учебна програма — правеше мръсни номера на невидимите типове от Военноморската следствена служба и прекарваше известно време с комуникационните секретни играчки от базата Винт Хил западно от Манасас, Вирджиния.
Той е стрелец, плячкаджия и кибритлия. Независимо дали става дума за побой в бар извън Субик, или някои кофти момчета от Хизбула стрелят срещу вас в Бейрут, не бихте искали за опора друго, освен добре очукания еднометров гръб на Уондър.
Да, Уондър е непоклатим като скала и от него по-вещ не може да има. Не е виновен, че прилича на кръстоска между Тед Копел50 и Хауди Дауди51.
Все още служи във Военноморските сили и затова му трябваха около два часа, за да захвърли работата си в кенефа, да вземе десетдневен отпуск и веднага да запраши към вила „Свирепия“. Седяхме на балкона и опустошавахме консерви с пържоли — както в Морската пехота наричат бирата — и Уондър стреляше по празните кутии с верния си „Браунинг“.
Обясних му за какво става дума.
Уондър се почеса по брадата, пресуши бирата си и изпразни още един пълнител.
— Мамицата му. Решението на твоя проблем е просто. Измама.
Загрявате ли сега защо толкова много го харесвам? Вдигнах бирата си за поздрав.
— Аз мисля същото.
Облегна се, като предните два крака на стола му се вдигнаха на десетина сантиметра от земята и към половин минута мисли върху тази дилема. След това се изправи и столът с трясък се намести.