Какво искам да кажа? Искам да кажа, че ако ви трябват най-модерни комуникационни играчки, НСС е страхотно място, откъдето да започнете търсенето. За нещастие, аз съм персона нон грата във Винт Хил. Разбира се, ходя дотам с колата веднъж месечно или на покупки, или до „конските доктори“ и зъболекаря, но никога не преминавам оградата на базата.
За мое щастие Уондър, който работи във Военноморските сили, е засекретен (не казва и на мен какво точно прави. „Мога да ти кажа — обясни той веднъж, — но после трябва да те убия“) и е приятел с няколко шпиони от Винт Хил от другата страна на бариера 3. Вдигна телефонната йерихонска тръба, след половин час стените на Йерихон рухнаха и тръгнахме да пазаруваме.
Към края на деня бяхме закарали във вилата над сто и тридесет килограма оборудване. Взехме на заем половинметрова система за спътникова комуникация с импулсен предавател и възможност за дигитално кодиране и два приемо-предавателя джобен формат, които биха могли да минат за преносими телефони. Взехме и многочестотен скенер и няколко други парчета, пълни с електронни вълшебства и различни устройства за нощно виждане. Благодарение на един сержант, когото познавам от времето на подготовката за спасяване на техеранските заложници през 1979 г., се сдобихме с шест опаковки специални експлозивни устройства — от малки бомбички до пластичен експлозив Ц-4, от димни гранати М-80 до експлозивни устройства за привличане на огъня, симулатори на артилерийски огън и мини „Клеймор“. Взех и взриватели, тел, детонатори и часовникови устройства.
Военната игра започваше в петък в 18,00 часа. Сега беше 17,30, понеделник. Оставаха ни малко повече от 96 часа да подготвим магията си. През следващите 48 часа ние с Уондър щяхме да нагласим оперативна база на няколко мили от имението на Грант Грифит, а след това да проникнем в имота и да скътаме малко военни играчки.
Много ми се искаше да се промъкна веднъж-дваж пъти в къщата на Грифит — може би там щяха да се намерят ценни сведения. Но нямаше да имаме време. Едно прецизно проникване с взлом, без да се разбере, че някой е идвал и си е отишъл, изисква време. Не става изведнъж. Затова подобно нещо беше немислимо.
Нямах представа какви ще бъдат правилата на военната игра. По принцип имаше два варианта. Първият е „Червени срещу сини“. Така Осми взвод игра в Панама преди второто ми заминаване за Виетнам. При този вид игри групите се борят с нападател. Вторият вид е „Залови знамето“, при който отборите преодоляват определени задачи и се съревновават за време. Тук залогът беше голям — както за Джо, така и за мен. Затова не исках да поемам никакви рискове — каквато и да е играта, аз трябваше да съм готов.
От топографските карти, които извадих от папките си, научих, че „Хъстингс“, имението на Грифит, разположено на 2500 акра, се намира на около три мили северно от шосе 50, което върви точно на запад през целия път от Вашингтон до Уинчестър, Вирджиния, като пресича някои от най-красивите (и скъпи) имения по Източното крайбрежие. Имението на Грифит се намираше в последната третина от пътя между малките градове Ъпървил и Париж, точно по средата на изисканите ловни терени на Вирджиния. Две мили по-надолу по шосето беше огромното имение на Памела Хариман. Говореше се, че понякога президентът прекарва там уикенда си, когато жена му е при майка си в Литъл Рок. За петнадесет минути по страничен път се стигаше до къща и имот от 600 акра, който някога беше собственост на изменника от ЦРУ Едуин Уилсън. Близо до Мидълсбърг се намираше имение с площ 25 акра, което ЦРУ все още използваше като скривалище. Един от директорите посещаваше тази къща, за да се „разтоварва от напрежението“ със секретарката си.
Извадих картата на Лоудън каунти в мащаб 1: 25 000 и разгледах района. От шосе 50 се завиваше на север към Сините планини по тесен страничен асфалтиран път, който се виеше край изпъстрени с пасища и поточета хълмове. Три мили по-нататък пътят ставаше по-тесен и неасфалтиран и се разделяше на две. Поемаше се по лявото разклонение, следваше рязък завой надясно по тесен асфалтиран двукилометров път. След това се правеше рязък ляв завой и отново се излизаше на неасфалтиран път, минаваше се по стогодишен дървен мост — от двата му края имаше обозначения за исторически паметник, — който преминаваше над стар воденичен поток. Пресичаше се къс участък, който според нас водеше до главната къща.
Двамата със Стиви натоварихме пикапа, сложихме му брезент и се отправихме на север към Мидълсбърг. За команден пост му бях избрал странноприемницата „1763 г.“ на шосе 50, точно на юг от имението на Грифит. Странноприемницата, която някога е била собственост на Джордж Вашингтон, се намираше сред 50 акра разкошна площ. Но по-важното беше, че има ресторант, в който приготвят най-добрите германски ястия в щата.