Петимата отидохме до имението „Хъстингс“ с цивилния вариант на един автомобил „Хъмър“, който Джо бе наел специално за случая. Аз исках да отидем с пикапа на Стиви, за да приличаме на терористи от Техеран, но Джо настоя да бъдем с кола, която да прилича на военните, и да сме добре облечени. По време на пътуването накарах тъпите бюрократи да повтарят като мантри58 заповедите на Роджър за неговите рейнджъри от осемнадесети век.
Бях в най-хубавия си костюм — фланелено двуредно сако и бяла риза. Косата ми бе вързана на опашка с черен ластик. Прекосихме дървения мост, завихме надясно и тръгнахме по път, настлан със ситен чакъл, който хрущеше под колелата. Видях, че ни следват две черни лимузини с дипломатически номера, и се зарадвах, че Джо настоя да се облека официално. Изглежда, този уикенд щеше да премине стилно, а от времето, когато бях военноморски аташе в Пном Пен, знам, че тъпите дипломати предпочитат да се събират с хора в костюми, а не в къси гащи и сандали.
Когато спряхме пред къщата, вече се мръкваше. Не се виждаха огромните бляскави ливади, простиращи се със стотици метри в двете посоки. Но къщата, осветена от няколко скрити лампи, беше достатъчно впечатляваща.
Огледах се крадешком, докато сваляхме чантите си от колата. В центъра на имота се намираше каменна къща, а над вратата й стоеше надпис „Хъстингс“ и датата 1788. От дясната й страна имаше дървена пристройка и ако се съди по архитектурата й, е била издигната през деветнадесети век. Отляво имаше друга каменна пристройка, свързана с главната къща с коридор.
Пред нас изникна трио икономи, които ни пропъдиха от чантите ни, лепнаха им хотелски етикети, дадоха на Джо квитанциите и ги отмъкнаха.
— Багажа си ще намерите в стаите, господа — каза на превъзходен английски иконом номер 1. — Моля, последвайте Седрик в дневната, където мистър Грифит ви очаква.
Джо кимна и тръгнахме, когато се появи нов екип носачи, за да посрещнат дългите лимузини след нас.
Минахме през фоайето и тръгнахме по коридор, облицован с борова дървесина и покрит с килими, може би антична ориенталска изработка. По стените на друг коридор висяха френски картини с военни сюжети от осемнадесети век. Още пет метра, и се озовахме в огромен сводест хол.
Следваше грамадно преддверие, построено върху старата колониална къща. Сигурно беше широко петдесет метра и дълго двадесет, а стъклените стени бяха високи три метра. Огромното пространство се разделяше на отделни зали за вечеря от редица мраморни пиедестали, върху които имаше пълни комплекти средновековни ризници.
Вътрешната тухлена стена на оригиналната къща изглеждаше като изтъркана с шкурка. На нея бяха окачени огнестрелни оръжия от времето на Войната за независимостта — колекция, от която ти спира дъхът. Като основа на огромна маса за вечеря служеха две оръдия от Гражданската война. Диваните се намираха между стари минохвъргачки. През прозорците на преддверието се виждаше колекция от американски и немски танкове от Втората световна война, осветени от скрити прожектори, които създаваха сценичен ефект.
Грант Грифит ни очакваше вътре. Години наред го бях гледал в телевизионните новини, бях чел за него и във вестниците. Винаги, когато средствата за масова информация излъчваха материал за армията, цитираха думи на Грант Грифит. И с основание. Той бе служил като министър на отбраната по времето на Линдън Джонсън и се беше справял толкова добре, че новоизбраният Ричард Никсън помолил Грифит, който отворил собствена фирма за правни консултации, да го съветва по въпросите на отбраната.
Всяка администрация оттогава насам, независимо дали е на републиканците или демократите, търсеше съветите на Грифит относно отбранителната политика. Джералд Форд го беше назначил в комисия за политиката спрямо Виетнам. По времето на Джими Картър успокояваше ветераните от Виетнам, когато президентът искаше да обяви амнистия за тези, които са се измъкнали от военна служба по време на Виетнамската война. Роналд Рейгън го направи председател на комисия за разработване на инициативи за стратегическо развитие. За Джордж Буш бе правил тайни пътувания зад граница, за да уговаря критически важна военна подкрепа за операциите „Пустинен щит“ и „Пустинна буря“. Във времето между полуофициалните си задачи Грифит работеше като юрист и лобист за военнопромишления комплекс, както го наричаше президентът Дуайт Е. Айзенхауер.