Камионът зави надясно по добре осветен път, успореден на пистата за рулиране. Движехме се на югозапад към сграда 4 за спътникова комуникация, която се подаваше от южното крило на основния терминал. Когато преминахме край терминала, камионът забави ход през огромната сянка, хвърлена от два тъмни самолета „Боинг 747“, а аз се спуснах между шасито и колелата и изчаках машината да мине над мен.
Изведнъж се оплетох в проклетата раница. Когато се опитах да се изпъна, си натъртих опашката и главата ми дрънна два пъти в бетона.
Мамицата му, заболя ме. Изтърколих се наляво, изправих се на крака и изтичах в сенките между рампите.
Тъй като самолетите бяха празни, никой не ги наблюдаваше. „Нарита“ не се различаваше от стотиците цели, които съм нападал. Хората навсякъде са еднакви, независимо дали са японци или американци.
Кой би искал да си губи времето с празен самолет, а? Само Дики с експлозивите си.
Промъкнах се под тялото и се изкачих в отсека за носовото колело. На една от стойките имаше лента от пластмаса, напомняща на механиците да проверяват за течове на хидравлично масло. Закачих едно импровизирано експлозивно устройство — бомба с жълт дим и свирка — към стойката, като завързах края на пластмасовата лентичка за детонатора. Щеше да бъде приятна изненада за всеки, който дръпне тази лентичка.
Не се учудвах, че все още никой не ме е открил. Просто се възползвах от пукнатините в охраната. Повечето летища са като сито. „Нарита“ не правеше разлика, само дето ситото там е по-едро. Дневно обслужваше средно по 350 полета от 40 различни авиокомпании. По всяко време имаше около 500 души охрана около и в летището. Но това не означава, че те непременно си вършат работата.
Защо? Заради разделението. Всяка авиолиния в „Нарита“ наемаше собствени полицаи, на които заплащаха минимална надница. Повечето от тях почти не могат да пишат и да четат и не представляват опасност за никого. Ето една причина. Оградата около летището, както и складовете, помещенията за товарите, оперативният център и административните зони имаха патрули от частната охранителна служба на „Нарита“. Дотук две причини. Терминалите, чакалните, порталите, рампите и другите обществени зони се контролираха от няколко групи на японските отбранителни войски. Трета причина. Пътищата извън летището, включително и асфалтовият двупосочен път, който минава край оградата и токийската магистрала, се патрулираха от националната пътна полиция. Четири.
И както винаги, лявата ръка рядко знаеше какво прави дясната. Например: комуникациите. Хората от охраната на авиокомпанията имаха един модел портативни радиоприемници, а полицаите под наем — други. Армията и истинските полицаи от своя страна разговаряха на различни честоти. И ако един полицай под наем иска да говори с някой от истинските полицаи? Е, винаги може да се разчита на обществения телефон. Разбира се, имаше камери и електронни огради, имаше заключени врати и кодове за достъп, както и всичките нещастни и смотани охранителни апарати, характерни за всяко място от „Темпелхоф“7 до Тайван. Но нито един от тях не работеше в синхрон с другите. Всеки елемент беше отделен и всеки човек се подчиняваше на различни власти.
Във Военноморските сили наричахме този тип организационни системи „команди-кюнци“. Например болницата в Субик8 — когато имахме база там — не беше подчинена на местния адмирал. Подвластна бе на един адмирал с три звезди, който се намираше в Националния военноморски медицински център в Бетесда, щат Мериленд. Офицерът от охраната в Пърл Харбър не е подчинен на главнокомандващия Тихоокеанския флот, а на адмирал с една звезда, който завежда Военноморската следствена служба към военноморската база във Вашингтон. В мирно време тази система на кюнците е идеален вариант за бюрократите — да си се намират на работа.
По време на война тя е осиране.
По време на война, докато кажеш „Може ли?“ на някой задник в другия край на земното кълбо, лошите ще ти смъкнат гащетата и ще започнат да те чукат като затворник педераст.
Започнах да слизам. Чух стъпки. Някой идва. Връщай се в дупката, Марчинко.
Свих се в отсека и се опитах да стана незабележим.
Видях един тил и дървена дръжка. Метач. В „Нарита“ хора метат асфалта. Това е то — общество, от което на човек му се свива анусът.
Човекът метеше, и то добре. Спря и погледна към нещо на земята. Затаих дъх, когато видях към какво гледа. Кръв. Моята кръв.
Очевидно реши, че е масло. Извади един парцал от джоба си и почисти капките, а след това потърси с поглед мястото, откъдето капеше. Погледна право към мен. Метлата изтрака на бетона.
8
Залив в Южнокитайско море, където на територия на Филипините се намира най-голямата военноморска база на САЩ Субик Бей. — Б.пр.