— Точно така, сър — отговорих. — А те са първокласни бойци.
— Да, така е, полковник. — Огледа ме отново, после пусна монокъла от окото си и отстъпи.
— Е — каза, — предполагам, че вие, момчета, имате доста неща да си кажете.
Прав беше. Нито аз, нито Бренекето протестирахме особено силно, докато той се отклоняваше вляво на борд към един сервитьор с шампанско на подноса.
Бренекето изглеждаше като човек, който просперира. Беше понапълнял и карамеленокафявата му коса започваше да посивява по слепоочията. Очите му си бяха същите — синкавосиви очи на убиец, вдлъбнати като на кобра.
— С какво се занимаваш сега, заднико?
— Работя за себе си.
— Изкарваш ли пари?
— И още как. — Махна с показалец на сервитьора с шампанското, взе две чаши, подаде ми едната и я докосна с ръба на своята. Чашите звъннаха. Бяха кристални. И ако се съди по звука, доста чист кристал.
— Охранителна фирма. Наричаме я „Сентюриънс Интернешънъл“ — засмя се той.
— Кое му е смешното?
— Викаме й „Интернешънъл“, но все още не съм излизал зад граница.
— Какво ще рече „ние“?
Бренекето поклати глава в посока към къщата.
— Министър Грифит и аз. — Отпи от шампанското. — Миналата година изкарах повече от три милиона.
— Впечатляващо. — Довърших напитката си.
И Бренекето допи своята.
— Благодаря. Какво друго правиш, освен онази книга?
— Не особено много. Драскам за по някой и друг долар. — Поклатих глава към Джо Андрюс, който се беше задълбочил в разговор с някакъв дребен японец. — Работя временно за „Алайд Интернешънъл“.
— Плащат ли?
— Малко.
— Ние в „Сентюриънс“ винаги имаме място за още един човек, Дик. Помни това.
Погледнах към гората.
— Какво ще се прави тук?
— Един уикенд, изпълнен с развлечения и игри. Нищо по-различно от нещата, които правехме във Форт Браг.
— Доколко може да загрубее играта?
— Зависи — отговори Бренекето.
— От какво?
— От играчите. — Погледна ме с очите си на кобра. — Имам чувството, че тазгодишната игра ще постави нов рекорд по гадност.
Глава шеста
В единадесет часа Браниган Бренекето трябваше да проведе инструктажа и тогава щяхме да се срещнем с конкуренцията си за първи път. Затова веднага след вечерята се събрахме в стаята ми и обсъдихме как да действаме спрямо другите отбори. После се преоблякохме, събрахме се и в единадесет без десет слязохме.
Фоайето бе празно — вместо кръглите маси за вечеря имаше подиум с трибуна, карта и фаланга от добре подредени столове. Ако се изключат музейните ризници и оръжията по стената, всичко напомняше събрание на фирмено ръководство. На подиума имаше дори и флагче на „Сентюриънс Интернешънъл“.
Махнах на Бренекето и в отговор получих приятелска усмивка, а после паркирах Джо, Дагуд, Кекса и Нормалния по план — на задната редица. Така си осигурявахме едно предимство пред останалите. Можехме да виждаме всички, когато влизат, без да се въртим на столовете си като някакви нервни шубеливи задници. Но всеки, който искаше да погледне нас, трябваше да се обръща.
Бренекето, все още в костюм, седеше близо до подиума и разгръщаше дебела папка с инструкции. Хлътналите му очи оглеждаха професионално и внимателно всеки влизащ отбор, правеше мълчаливи преценки и предположения.
Аз също мислено си отбелязвах някои неща за всеки от отборите. Бяха облечени различно — в камуфлажни дрехи, бойни дрехи, ловни костюми, скъпи, подплатени с пух модни дрехи, с които младата бизнесменска сган се обличаше за уикенда, някои бяха в дънки. Носеха със себе си раници от „Еди Бауер“61, жилетки за щурмоваци и други неща. Повечето от тях изглеждаха внушително.
Но ние имахме готовност. Тъй като беше месец ноември и се намирахме във Вирджиния, а аз бях лазил из цялото имение на Грифит, в четвъртък се обадих на Джо и му казах да направи специална поръчка за пет комплекта бойни дрехи марка „Супер сухи“ от магазина за ловни принадлежности „Кабела“ в Небраска, а след това да ги изпере два пъти в пералнята, за да се посъберат. Исках отборът ми да носи камуфлажна окраска тип „Бръш“62, която почти съответстваше на цвета на оредялата гора и проскубаните храсталаци в имението „Хъстингс“ и вършеше добра работа дори и в откритите пасища. Вместо дълги ватени гащи купих четири комплекта спортно бельо, което инженерчетата да облекат под камуфлажните си дрехи. Полипропиленовата материя изсмуква влагата от тялото и изсъхва по-бързо, ако се намокри.