Имахме и друго оборудване, но в никакъв случай не можех да им позволя да го носят там, където може да го видят другите отбори. В крайна сметка бях малко оптимист. Оглеждах хората си критично, докато се строяваха. Не без задоволство констатирах, че инженерчетата изглеждаха добре в униформите си. Чувстваха се удобно в тях, докато останалите изглеждаха малко смутени. Оказа се, че моят квартет инженери не си е играл на криеница във вила „Свирепия“. Бяха научили някои неща. Почти се бяха изградили като воини — бяха усвоили физическите и умствените умения, които да ги отличават от останалите хора.
Добре де, добре. Виждам, че клатите глави. Какви са тези психоглупости, питате.
Така е. Воините са различни. Дали сте майстор по древното китайско бойно изкуство тай чи чуан, инструктор по снайперистка стрелба в школата за снайперисти на Морската пехота в Куантико, главен старшина, водещ основно обучение по подводна диверсия на остров Коронадо, целта ви е една и съща: да научите хората си да неутрализират врага с всички налични средства и възможно най-бързо. Необходими са време и усилия, за да внушите това на воините, така че да го спазват.
Най-напред те трябва да се заловят здравата за работа. Да овладеят изкуството да убиват. Да се научат да работят на групи. Нали помните онова опяване за сплотеността на групата? Казвах ви, че отново ще срещнете този материал. След това трябва да се научат на гъвкавост. Физическа и умствена. При източните бойни изкуства се усвояват начини да се насочи енергията на врага срещу самия него. Това може да се приложи и при обучението на взвод морски пехотинци, звено тюлени или батальон армейски рейнджъри.
Най-сетне трябва да внушите на хората си, че е необходимо да притежават душа на воини. Душата на истинския воин е винаги готова за смъртта. На прост английски това означава, че трябва да отдавате всичко за мисията си, защото така или иначе накрая ще умрете. Затова воинът дава всичко от себе си 110 процента. Това е същината му. Решимостта, която му позволява да убива от упор. Непоколебимостта, която го кара да продължава напук на всякакви противници.
Воинът знае, че накрая има само смърт, и затова може да предвижда нещата. Водех стрелците си от „ТЮЛЕН-група 6“, когато трябваше да скачат от самолет на десет хиляди метра височина, защото добре знаех това. Следваха ме, защото притежаваха душите на истински воини. Бяха готови да умрат. Не бързаха, разбира се, но въпреки всичко бяха готови.
Сега, когато седях във фоайето на Грифит и гледах как влизащите отбори си говорят, шегуват се и се смеят нервно, осъзнах, че Джо и тримата му инженери са много по-добри от останалите. Бяха схванали нещата, поне мъничко. Разбираха, че това е нещо повече от игра. Тя представляваше един микрокосмос на живота. И трябваше да се изиграе — 110 процента. Решимостта по лицата им подсказваше, че са готови да го сторят. Това ме караше да се чувствам много щастлив.
Щяхме да се съревноваваме с девет отбора, общо бяхме петдесет души. И въпреки че не познавам много хора от директорския състав на петстотинте фирми от класацията на списание „Форчън“, видях доста познати лица. Оказа се, че Джо не е единственият бизнесмен, наел един-двама като мен за уикенда. Познах двама ветерани от Специалните сили, един съученик от класа във BBC и колежа за командири в Монтгомъри, Алабама, дори и един тюлен, когото не взеха в „ТЮЛЕН-6“. Доста смотан младши офицер на име Наклин (с кодово име Некадърния), когото накрая преместиха или по-скоро изритаха от „Група 3“ на Западния бряг. Кимнах му като на човек, когото бегло познавам, но ми се искаше да наритам задника му.
Шестата група се състоеше от петима японци, които си приличаха като капки вода. Бяха облечени в якета от изкуствена материя с надписи „MATSUKO TOOL & DIE“63 на гърбовете. Носеха бели ризи, вратовръзки, същите костюми, с които бяха и по време на обяда, и островърхи обувки.
Бренекето вдигна поглед, загрижен за японския квинтет, който сядаше по местата си. Приличаха на братята Маркс64. Поклати глава и отиде при тях. Проведе набързо разговор, като през цялото време жестикулираше, и японците излязоха.
В лайномозъчната ми словашка глава светна една шибана лампа. Двама от корейците, които застрелях в летище „Нарита“, носеха документи на „Мацуко“. Излизаше наяве и друга връзка между „Мацуко“ и Грифит. И познайте чия фиктивна фирма е експедирала детонаторите? И познайте чии приятели на високи постове направиха следствието на То Шо на пух и прах? Мисълта ми работеше светкавично. Какво ставаше, по дяволите?
Отидох при Бренекето.