— Какво става?
— Шибаните японци не си донесли оборудване.
— Ще ги дисквалифицираш ли?
Бренекето поклати глава.
— Не става. Струват около пет милиона долара на министър Грифит. Ще им бъде позволено да играят. Изпратих ги в офиса, за да се екипират. А и някои от хората ми ще им окажат тактическа помощ. Имам един човек, който знае малко японски.
— Кой е той?
— Мани Танто. Познаваш го, нали?
Косата на врата ми настръхна. Винаги настръхваше, когато чуех това име.
— Мани Танто? За теб ли работи?
— Срещнах го в Саудитска Арабия. Имаше личен договор с един от принцовете — оня, дето отговаря за сигурността. Направих му по-изгодно предложение.
Мани Танто. Най-гадната твар, на която някога съм се натъквал. За първи път го срещнах във Виетнам през 1968 г. Неуправляема двуметрова хала. По онова време беше старши сержант от Специалните сили, беше прекарал почти шест години в джунглата, повечето от които сам в еднолична война срещу виетконгците, северновиетнамците, червените кхмери, Патет Лао и всеки друг, изпречил се на пътя му. Мани беше мелез — наполовина японец, наполовина американски индианец — зъл, коварен, демоничен, съчетал най-лошите качества на предците си.
Майка му, чистокръвна индианка от племето апахи, срещнала баща му, когато татко-сан, един нисей65 от Лос Анджелис, бил интерниран в Манзанар66 по време на Втората световна война. Направили позата „двугърбо животно“ на една пейка някъде в калифорнийската пустиня. Чедото им се бе превърнало в бебето на Розмари.67
В деня на свети Валентин през 1968 г. заедно с един ирландски тюлен, когото ще нарека Майк Рийгън, отидохме на петдневен патрул в района на Седемте планини във Виетнам близо до камбоджанската граница.
Винаги се чувствах добре с Майк Рийгън. И той като мен беше от Ню Джърси. Само че бе израснал сред купища пари в голяма къща близо до Принстън, докато аз бях рожба на беден квартал в Ню Брунсуик, а родителите ми нямаха и пукната пара в джоба си. И все пак беше мой тип — едър кибритлия, който обича да използва юмруците си по баровете и нямаше нищо против другите да се опитват да го префасонират.
Във Виетнам той се оказа човек, на когото можеш да опреш гръб, ако нещата загрубеят. За три месеца бяхме направили пет двучленни патрула, като убихме общо тридесет и шест виетконгски войници. Майк очисти двадесет и двама от тях.
Започнахме разходката си около един лагер на Специалните сили близо до планината Чомпа. Пътувахме с хеликоптер, на който се качихме в Чау Док. На следващата сутрин се наехме да занесем поща до някакъв майор от Специалните сили на име Де Вин — районния военен съветник в Три Тон, около 30 мили югозападно от Чау Док.
Когато капитанът, едно навито хлапе на име Джексън, ме попита как смятам да ида до Три Тон, му отговорих, че двамата с Майк ще ходим пеша.
— Стига си се будалкал.
Преместих шведския автомат на лявото си рамо.
— Защо да те будалкам, Джексън? Погледни на нещата така — облечени сме в черни пижами. Приличаме на двойка шибани руски съветници.
Измъкнах писмата от ръката на Джексън и ги дадох на Майк.
— Ти си един шибан, откачен тюлен, Марчинко. Предполага се, че трябва да работиш в близост с вода. Това там са планини. Намираме се на седемстотин метра над морското равнище и наоколо няма никаква вода.
— Вода ли? — плеснах манерките на колана си. — Капитане — изръмжах в стила на Ев Барет, — нося шибана вода в шибаните си манерки, а за мен това е достатъчно шибано близко.
Двадесет и два часа по-късно влязохме със спокойна походка в Три Тон и намерихме един сержант мърльо, който си чешеше топките и даже не беше от Специалните войски. Чакаше ни по средата на единствената прашна улица сред редица срутени колиби с ламаринени покриви.
Ризата му беше наполовина закопчана, ципът също. Изглежда, бяхме смутили следобедната му дрямка, а нищо чудно да е спал от обед насам.
Огледа ни с безразличие.
— Казаха, че ще идват някакви кръглооки.
— Това сме ние, сержант.
Майк сложи приклада на своя „Калашников“ на земята и го опря в крака си. Извади от горнището на дрипавата си пижама шест плика, вързани с червен гумен ластик, и ги размаха към сержанта.
— Донесохме малко поща за вашия майор.
— Майор ли?
— Няма ли тук майор Де Вин? Отговорник за района от Специалните сили?
— Имаше. Но се премести миналата седмица. Основа нов регионален щаб в Киен Гйанг до Рах Гиа. Там има писта.
Ръката на мърльото се пъхна в дълбокия джоб на униформата и започна да масажира слабините.
— Ах — каза той. След това взе писмата от Майк. — Ще разпоредя да ги изпратят. — Отново се почеса. — Вие откъде сте?