— От Специалните сили. Един лагер над Тат Сон — отговорих.
— Коварен район, брат ми — поклати глава той. Огледа се. — Къде е хеликоптерът? Нищо не чух.
— Не сме с хеликоптер.
— Не сте с хеликоптер? — Лицето му доби объркан вид.
Отново размърда топките си. Тоя кучи син трябва да е имал много сериозен проблем с въшките.
— А тогава как дойдохте тук, брат ми?
— Пеша.
— Как? През всичките тези проклети виетконгци? Що за смахнати копелета сте бе?
— Тюлени, брат. Тюлени от Военноморските сили.
— Тюлени? От Военноморските сили? — Стоеше неподвижен, чешеше си топките и се хилеше. — Добре, брато. Значи сте тюлени. Казвате значи, че сте дошли пеша от Тат Сон. — Продължаваше да се чеше и да се чеше, като откриваше нови начини да го прави все по-майсторски. — Е, като сте тюлени от Военноморските сили, как така не доплувахте бе, мамицата му?
Мърльото изригна в смях.
— Хайде да идем в колибата. — Обърна се и тръгна с усилие. — Хей, копелета ненормални, искате ли студена бира?
— Да ти го начукам като муле, брат ми — отговори Майк. — Цял ден чакам някой да зададе този въпрос.
Отидохме в селото, следвайки мърльото. Мъчеше ни адска жажда. Но като стигнахме, забравихме за бирата.
Защото там беше Мани Танто. Точно пред дървената врата с остра като бръснач тел. Огромен. Разсъблечен до кръста, потен от жегата, вглъбен в заниманието си подобно на танцуващ дервиш.
Изглеждаше внушителен. Едър. Едър ли, по дяволите? Направо огромен. С мускули като на великите футболисти — по тялото си имаше може би по-малко от един процент мазнини. Гъстата му черна коса стигаше до раменете и беше сплетена на плитки като на команчите. Изсеченото му лице се подчертаваше от кроманьонски хлътнали очи с формата на бадем и цвета на въглен. На врата му на дебела кожена връзка висеше голям колкото скарида медальон в тюркоазни и сиви цветове. Носеше здрав маслиненозелен униформен панталон с крачоли, пъхнати във високи до коленете мокасини с мъниста и подметки от автомобилна гума. От едната страна на колана му висеше огромен извит нож, а от другата — едно „кутре“ „Смит и Уесън“ — 9-милиметров пистолет със заглушител, каквито използват в Специалните сили.
Беше направил двуметров триножник от дебел бамбук. На него висеше гол северновиетнамски войник като елен, когото одират на мястото на застрелването.
Мани тъкмо го дереше. Беше свършил около една трета — в момента се намираше около гениталиите и дробовете и продължаваше надолу, към главата.
Северновиетнамецът беше все още жив. Вече не можеше да вика, но виждах, че все още диша.
Мани прекъсна заниманието си и вдигна поглед, като дочу тежките ни стъпки.
— Хей, братя, добре дошли в Три Тон.
Ръцете му бяха окървавени до лактите. Използваше къс нож за дране на елени с дръжка от слонова кост. Избърса острието му в панталона си, пъхна го в калъфа и подаде мократа си ръка.
— Казвам се Мани Танто. От Пета специална дивизия. А вие откъде сте, бледолики?
— Какво е това, по дяволите? — Бях възмутен. Разстроен. Ядосан. Така не се печелят сърца и умове. Не ме разбирайте погрешно. Нямам против да понатупам някой пленник. Известно е, че понякога използвах електроди по виетконгските топки, за да окуража притежателите им да отговарят на въпросите ми. Но тактиката на желязната десница винаги имаше цел — да спася живота на своите хора. Всичко, което правите, трябва да има цел.
А това беше измъчване просто за удоволствие.
— Кълцам този кучи син.
Мани измъкна нарочно ножа за дране от джоба си, извади го от калъфа и свали десетина сантиметра кожа от жертвата си. После се обърна и ме огледа с отвращение.
— Ти кой си бе, да ти го начукам?
— Марчинко. Лейтенант от Военноморските сили на САЩ.
Той се обърна и се зае с работата си.
— Не приемам заповеди от шибани моряшки путки.
Преди да успее да направи нов разрез, смъкнах автомата от рамото си и изстрелях два куршума в главата на северновиетнамеца, за да го отърва от нещастието му.
Мани Танто се извърна с нож, насочен срещу мен. Забих един куршум в земята на десет сантиметра от десния му крак.
— Дори не си го помисляй, смрадливецо.
Очите му говореха, че не възнамерява да слуша заповеди. Забих още един куршум в земята.
— Вярвай ми, заднико…
Той се нахвърли. Господи, беше толкова бърз — намираше се на повече от три метра от мен, но покри разстоянието за по-малко от секунда.
Нямах време да мисля — трябваше да действам. Отстъпих, вдигнах автомата, замахнах назад и когато премина край мен, стоварих цевта през лицето му. Това го забави за миг. Докато пристъпваше несигурно, бръкнах в джоба на пижамата си, извадих резервен пълнител, използвах го като палка и го фраснах по главата, като му пуснах кръв.