Към края на 70-те години беше прекарал една година в британските Специални въздушни сили, в 22-и полк. Там беше пил най-хубавото горчиво пиво от Херефордшайър и стрелял по терористи от ИРА в Ирландия. Окраската му позволявала да се слива с местните жители. Хобито му беше тичането — за загрявка пробягваше цели маратони. Истински сериозни събития за него представляваха пробезите от сто и двеста мили в гостоприемни места, като Долината на смъртта или Феърбенкс в Аляска. За Невестулката нямаше значение колко е горещо или студено. Беше като оня заек от рекламата за батериите — продължаваше да бие барабана, без да спира70.
Погледът на Бренекето мина покрай мен.
— Трябва да тръгвам, Дик. Дългът ме зове.
Обърнах се. Японците, сега само четирима, облечени в камуфлажни дрехи, влизаха обратно в стаята. Следваше ги Мани Танто. Вече поостарял и по-едър. Косата му сивееше по слепоочията. Но все още си беше оня голям, грозен, опасен хипопотам, когото помня от Виетнам.
Когато се приближи към мен, очите му започнаха да се въртят като далекомери. С безизразно лице отведе поверените му хора до столовете и им мърмореше нещо на японски. Приближи се и погледите ни се срещнаха.
За част от секундата ръката му се стрелна и лакътят му се заби във врата ми. Залитнах, но успях да се задържа за облегалката на един стол.
— Подхлъзнах се. — Зад злобната усмивка на Мани блеснаха белите му равни зъби.
Вдигнах поглед към тавана. Очите му проследиха погледа ми. Без да гледам, забих коляно в слабините му с всичка сила. Той се свлече на пода.
— И аз май се подхлъзнах, мамка му.
Върнах се на мястото си, седнах, скръстих ръце и зачаках Бренекето да започне.
Глава седма
Играта беше и проста, и адски трудна. В нея се съчетаваше най-доброто от „Червени срещу Сини“ и „Залови знамето“. Ето какво представляваше: два противникови отбора тръгваха от различни места на имението по едно и също време. И двата имаха едни и същи пет цели, които трябваше да бъдат постигнати за 36 часа — в неделя до обед. Някои цели служеха за повече от един отбор, а други — само за един.
При достигането до всяка цел отборът трябваше да вземе карта като доказателство, че е бил там. Картата съдържаше и местоположението на следващата цел. Бренекето не пропусна да каже, че при някои цели предварително са поставени мини.
Надпреварата беше добре обмислена. Гонеше се време, но отборите трябваше да се състезават и помежду си. Победител е онзи, който има най-добро време, най-много карти и най-малко убити.
Бренекето обясни, че можем да „убиваме“ противниците си с патроните „Симюнишън“71 — канадски тренировъчни патрони от восък, пълни с флуоресцираща розова неизтриваема боя. Познавах този вид патрони — имат диапазон от 50 метра, с тях се стреля сравнително точно и нанасят приятни синини на мястото на удара. Могат да се изстрелват с автомати и с повечето 9-милиметрови пистолети. Имаше и бомбички от същия материал за мини и импровизирани експлозивни устройства. И Бренекето поясни, че е позволено да елиминираме противници с голи ръце — достатъчно е да се постави на китките или глезените им гривна от найлон и кевлар72, която не може да се сваля.
Забранено беше да се играе нечестно. Унищожаването на картите на друг отбор водеше до незабавна дисквалификация. Същото ставаше и ако някой откраднеше указанията за следващата цел. Бренекето увери участниците, че измамата ще има сериозни последствия.
Но в същото време не бе забранено да се поставят допълнителни мини около целите, ако отборът стигне там пръв. Нямаше нищо нередно да се устройват засади на врага. Бившият министър изглеждаше, сякаш му духат в някой бардак в Манила. Видя, че го гледам, и изражението му се промени. Усмихна се — зъбите му се бялнаха. Първобитната му усмивка на влечуго излъчваше невероятна жестокост.
Отново насочих вниманието си към подиума. Бренекето обясняваше, че в крайна сметка принципът на играта е съвсем прост: няма приятелски войски. Всички отбори са врагове помежду си. Посочи към мен.
— Дик знае това. Нали, Дик?
Малкото хора в стаята, които ме познаваха, се засмяха.
И аз също. Е, защо пък не? Нека се позабавляват за моя сметка. Аз щях да се забавлявам по-късно, на бойното поле.
Всичко дотук ме впечатли. Учението беше добре обмислено, защото всеки беше изправен не само срещу един отбор, а срещу всички. И тъй като петдесетте участници щяха да прекарат тридесет и шест часа в гората заедно, нямаше само да пълзим и да се дебнем, а щяхме и доста да стреляме, да се прецакваме — можеше да се очакват и контузии, и белези. Тази част от играта ми харесваше. Голям привърженик съм на силовите спортове.
70
Реклама на батерии „Duracell“, при която играчки с други батерии спират една след друга, а заекът с „Duracell“ продължава да бие барабана. — Б.пр.