Разбира се, ние се паднахме срещу Мани Танто и неговите японци. Бренекето се беше погрижил да го уреди. Винаги е имал гадно чувство за хумор.
Тръгваше се в 0,25 часа от колибата за роби на около петнадесет метра от западното крило на къщата. Отборът на Мани тръгваше от старата мелница на около половин миля източно. Първата цел беше в негова полза — намираше се в квадрант Делта 11/27. Това означаваше, че трябва да прекосим имението по диагонал. По права линия разстоянието беше малко повече от миля и половина, но по определения маршрут щяхме да изминем три пъти повече. След като се отдалечихме достатъчно от кабината, раздадох на всеки по една карта на имението на Грифит с отбелязани координати, съгласувани между мен и Уондър. Дадох им и радиотелефони с микрофони и слушалки.
— Сложете си тези неща.
Инженерчетата нагласиха оборудването си. През това време аз се обадих на Уондър по дигиталния си предавател, който носех в джоба си, и му дадох местонахождението на първата ни цел. Напомни ми, че в 13/28 има скривалище и нещата в него ще ми трябват. Проверих оръжията на отбора. Дадоха ни пистолети „Глок“ със специално модифицирани цеви и по три пълнителя с петнадесет патрона. Това ни стигаше. Смятах, че няма да ни трябват повече.
Поведох отбора. Не че нямах доверие на Кекса, но тъй като Мани Танто обикаляше наоколо, не исках да поемам никакъв риск.
Луната ни хвърляше достатъчно светлина. Придвижихме се на север през изорано поле, което някога е било засято с жито. Неотдавна беше валяло и в браздите имаше достатъчно вода и кал, за да се почувствам щастлив, че сме в екипировката на „Гортекс“. Използвахме естествените прикрития на релефа и прекосихме неравно поле с ръж, след това се вмъкнахме в горичката до пасбището, завихме на изток, пресякохме един поток, пробягахме приведени по ниско възвишение, после по склон с гъсти храсти и магарешки тръни и стигнахме до брега на малка река. Знаех, че тече от северозапад на югоизток и разделя имението „Хъстингс“ по диагонал. Досега нито бяхме видели, нито чули други хора.
Реката беше широка към десет метра и доста дълбока, за да може да се премине през нея. На около половин миля източно имаше мост, но там можеха лесно да ни видят. Щяхме да пресечем тук, но се нуждаехме от мост.
На кръста си имах намотано към сто метра найлоново въже. Вързах края му за някаква фиданка и нагазих в ледената вода. Мразя студа. Но не може да си водолаз и да не ти е студено. Слава богу, че бельото ни съхне бързо. Течението беше по-силно, отколкото очаквах, и се наложи доста да се боря, докато премина от другата страна. Измъкнах се на брега и завързах въжето.
Махнах им с ръка. Един след друг прекосиха реката. Отново проверихме оборудването си. От юг се дочуха изстрели. Някой отбор бе влязъл в бой.
— Далече ли е това? — попита Дагуд.
— Може би на половин миля. Може и повече. Районът е такъв, че се чува добре от по-голямо разстояние.
Джо отпи глътка вода от манерката си.
— Интересно ми е кой отбор е.
— Наистина ли?
— Е, не — ухили се той, — щом не сме ние.
— Точно така.
Отново поведох в североизточна посока. Опитвах се да си представя как ще действа Мани. Вероятно щеше да шмекерува — да тръгне по пътя от източната страна на имението, въпреки че тази територия не влизаше в играта, после да направи засада на подхода от запад към целта. Така щях да постъпя и аз, ако трябваше да тръгна от мелницата.
Затова оставахме вън от пътя, движехме се успоредно на него на около петдесетина метра, завихме към оградата, където криех нещата си в кухия деформиран дънер на стогодишен ясен.
Там имах три стари и надеждни експлозивни устройства М-1, две макари тел за мини, устройство за взривяване на мини при настъпване, две прашки „Уамо“73, шепа бомбички, дванадесет димни гранати М-80 и три импровизирани експлозивни устройства с различна мощност.
— Какво става? — попита Джо, когато започнах да прибирам играчките в раницата си.
— Застраховка.
— Как…
— Джо, бил ли си бойскаут?
— Разбира се. Бях в „Орлите“.
— Какъв е девизът на бойскаутите?
— Бъди готов… — На кръглото му лице цъфна усмивка.
— Ах ти, лукав кучи син.
Беше мой ред да се усмихна.
Към 3,40 бяхме пропълзели на юг и излязохме от задната страна на целта на около 80 метра от пътя, по който се изчакваше да минем. Движехме се с доста добра скорост. Момчетата пазеха тишина, въпреки че по време на тричасовото пълзене дочувахме доста стрелба. Все пак се надявах, че като заобиколя Мани отдалеч (макар по определени неща да съдех, че някой, дето си разбира от работата, е обикалял насам), ще избегнем контакта и ще намерим целта си без проблеми. Към това се стремяхме, а не да убиваме хора от другия отбор.