След около тридесет минути бавно, но непрекъснато пълзене стигнахме почти до целта — на двеста метра от нея. Накарах всички да спрат. Дадох им възможност да отпуснат мускули и да се вслушат в нощните звуци.
Докато инженерчетата се оглеждаха и ослушваха, аз се върнах петдесетина метра назад и нагласих взривно устройство М-1 с димна граната М-80, защото допусках, че Мани Танто се е въртял в кръг и се прокрадва зад нас, както гласи Правило седемнадесето на рейнджърите на Робърт Роджърс.
Двадесетсантиметровият цилиндър М-1 се използва лесно. Закачат се експлозивите и детонационната нишка към дъното му, а в горния край се връзва тел за спъване, която се нагласява. Накрая всички предпазни щифтове се изваждат и цилиндърът М-1 става „въоръжен и много опасен“. Когато някой се препъне в телта, ударникът, напрегнат от пружина, се удря в старомоден взривател, изскача искра, а тя запалва фитила и бомбата прави „бум“.
Върнах се при мъжете и казах на Кекса да поеме водачеството. Тъкмо дадох мълчаливия сигнал за тръгване, когато Кекса се вцепени. Посочи на изток и ми показа, че е чул нещо. И аз се заслушах. Кимнах.
Нещо се движеше на 30 или 40 метра от нас. Може би елен. Наоколо гъмжеше от лисици и елени и при всичките тези хора в гората беше естествено животните да се размърдат и да излязат от гъсталаците, където обикновено се крият.
Но можеше да бъде и Мани или пък някой друг отбор. Реших да не рискувам. Отново отидохме на запад, завихме на триста и шестдесет градуса и стигнахме до северната врата на целта — щяхме да влезем през задния вход. Това напомняше за влизането в остров Ло Ло.
След около половин час бавно патрулиране Кекса нареди да спрем и поговори с Нормалния, който броеше крачките ни. Той следеше компаса и казваше къде се намираме. Нормалния се почеса по главата. Понечи да каже нещо, но не успя, защото Кекса вдигна ръка с насочен надолу палец.
Това беше сигнал „Виждам враг“. Последва сигнал „Залегни“.
Хората се разпръснаха из храсталаците от двете страни на пътеката, по която се движехме, и заеха позиции за бързо нападателно разпределяне като по учебник. Кой казва, че инженерите не могат да схващат? Двадесет секунди по-късно от един завой с формата на конска подкова се появи водачът на друг отбор. Виждах го, че се движи съвсем слепешката, и то по външната крива на завоя. Задник такъв. По външната крива може само да те убият.
Стърчеше като хуй. Беше натрил камуфлажна боя по лицето си, но оставил врата, ушите и ръцете си чисти. На лунната светлина, която се процеждаше през редките листа на дърветата, светеше като неонова лампа.
Дагуд лежеше на метър от мен. Сигнализирах му да пропусне край себе си водача, а после да го убие. Голяма усмивка разцъфна на добре маскираното му лице.
Останалите членове на отбора вървяха на около три-четири метра зад водача и на по-малко от метър един от друг. Задници. Ето така се губи на война. Охраната в тила им, пет метра по-назад, вдигаше доста шум.
По мой сигнал, прошепнат в микрофона, скочихме.
Сграбчих водача на патрула отзад, едър задник с ловни дрехи с камуфлажна окраска, запуших с ръка устата му, фраснах го с палката и той се отпусна на земята. Обърнах се и видях Джо и Нормалния, които се бореха с някакъв друг едър мъж със скиорско яке от „Л. Л. Бийн“74. Протегнах ръка и го докоснах с палката. Двама бяха повалени. Кекса вече седеше върху трети човек и увиваше устата му с хирургическа лента, каквито всички носехме. Браво, момчето схващаше бързо.
Останаха водачът и тиловата охрана.
От предния край се чуха два изстрела. Мамицата му, бях забравил да кажа на Дагуд, че искам всеки да поразява целта си тихо. Сега охраната в тила щеше да знае, че има нещо нередно. Вдигнах задника си и тръгнах обратно покрай пътеката възможно най-бързо, но без да вдигам шум.
Видях го, преди той да ме забележи. Беше Наклин Негодния, задникът от „ТЮЛЕН-група 3“.
Беше залегнал в общоприетата защитна позиция и оглеждаше пътеката с орловите си очи. Оставих го да си гледа. Но не виждаше нищо. По дяволите, толкова много приличаше на днешните младоци. Те обожаваха маневрите и военните игри. Прекарваха цялото си време в скачане от самолети и гмуркане. Но не бяха убивали и не знаеха какво е да стрелят по задника ти.
Затова вършеха всичко по учебник, така както са им казали техните нещастни, негодни, лайномозъчни офицери гъзолизци с малки пишки и тесни сфинктери, които никога не са били на война.