Запомнете Правило четвърто. Няма никакви правила.
Метнах едно клонче зад него. Обърна се на сто и осемдесет градуса. Точно като всичките онези японски часови от филмите на Джон Уейн или пък арабските задници от филма „Делта Форс“, част XXI. Преди да успее да се обърне назад, аз вече седях отгоре му. Помогнах си с кожената палка и го вързах като млада крава. Използвах свободно залепваща лента, за да му завържа ръцете и краката и да му запуша устата. Стиснах яката на официалната му униформа от Военноморските сили и го завлякох до мястото на засадата.
Подредихме ги като заловени виетконгци. Подпряхме ги на дърветата и ги завързахме един за друг с гривните от найлон и кевлар.
— Какво ще правим с отбора на „Дженерал Дектоникс“? — попита Джо.
— Ще ги убием — отговорих и извадих четиридесетсантиметровия си остър като бръснач нож. Хареса ми паниката в погледите на пленниците. Очите им станаха големи като чинии.
— Сериозно ли говориш?
— Да.
— Дик…
— Добре де, добре. Ще ги завържем за дърветата и ще ги оставим. Хората на Бренекето ще ги намерят по-късно. Но ще ги минираме. И нека побързаме, защото изоставаме от графика.
Зазоряваше се, когато най-после стигнахме първата цел — полусъборен навес на стотина метра от шосето. Сигнализирах на всички да заемат защитни огневи позиции, докато аз запълзях по корем към целта. Така, ако ме хванеха в засада, инженерчетата можеха да очистят лошите. Минаха петнадесетина минути, докато стигна до целта, тъй като не си позволявах никакви рискове, след като минавах през това място с лоша видимост, много тръни и къпини.
Когато стигнах, бях доволен от две неща. Първо, че дойдох сам и, второ, че Ев Барет ме беше учил да върша всичко по най-трудния начин.
От мястото си до сградата виждах плика с инструкции. Вмъкнат беше в пукнатината на стара дъска около тридесет сантиметра над земята и встрани от касата на вратата. Всичко беше прекалено хубаво, за да е вярно. Внимателно проверих терена и точно пред себе си, на около два метра, открих тел на нивото на глезените, прокарана успоредно на вратата. Проследих телта и открих, че в единия край е завързана за дръвче, а в другия за импровизирано експлозивно устройство, пълно с боя. Не беше маскирано, което означаваше, че или са го поставяли набързо, или са смятали, че ще нападнем целта по тъмно.
Две минути ми трябваха да обезвредя мината. След това се върнах до касата на вратата и прокарах длан по страничната дъска внимателно, сякаш опипвах оная работа на девственица. Ев Барет толкова много набиваше Правило първо в твърдата ми словашка глава — „Никога не си въобразявай“.
Дори и сега дочувах как ръмжи с гърления си глас с акцент от Нова Англия:
„Знаеш ли какво става, когато си въобразяваш, старшина втори клас Марчинко, смотан, шибан, негоден, загубен, нещастен, некадърен идиот? Всеки път, когато си въобгъзиш, смотаняк, правиш мен и себе си на гъз.“
Отново трябваше да благодаря на Ев. Пликът бе закачен за нещо. Продължих да разследвам. Бе залепен с восък за една тънка тел… та това си беше проклет взривател. Ах, това шибано изобретателно копеле Мани.
Затаих дъх и леко пъхнах плика обратно в процепа, за да не дръпна случайно взривателя, извадих остър като бръснач сгъваем нож от джоба си и внимателно разрязах една трета от горния ръб на плика. Чевръсто извадих указанията и картата, без да развалям восъка и взривателя. Когато преписах указанията в бележника си, вече плувах в пот.
Проверих нещата още веднъж, за да съм сигурен, че съм преписал всичко вярно, пъхнах указанията обратно в плика, залепих го с тиксо и се оттеглих.
Първата ни задача беше да се махаме от целта. Затова пълзяхме право на север в продължение на десетина минути, като се движехме бързо, но внимателно. Аз водех и проверявах за мини и импровизирани експлозивни устройства с уреда за локализиране на мини. Исках да увелича разстоянието между нас и навеса колкото е възможно повече. Останали без дъх, най-после спряхме под билото на едно възвишение. Докато Джо и момчетата четяха новите указания, аз се претърколих над билото и се обадих на Уондър по кодирания предавател.
— Здрасти, брат.
— Здравей, заднико.
— Новини? — Стиви имаше задачата да следи комуникациите от имението „Хъстингс“.
— Не. Съвсем нормални съобщения. Голяма част от разговорите са по клетъчни преносими телефони. На японски език.
Интересно. Замислих се дали има значение.
— Звучи ми…