Устата му зейна изненадано. Но преди да се чуе звук, аз се стоварих отгоре му.
— Мфффф…
Запуших с длан устните му, обвих ръка около врата му и натиснах сънната артерия, за да го приспя.
Кучият му син се извърна, приклекна, извъртя се и ме преметна през рамо. Изтърсих се на бетона. Мамка му. Това дребно копеле владееше джудо.
Обърна се, за да избяга и да задейства тревогата. Нямаше време да се занимаваме с глупости. Метнах се върху него отзад и го спънах. Както лежах отгоре му, посегнах към обувката си за палката. След това го фраснах нежно, но здраво зад ухото — фрааас!
Отпусна се. Преобърнах го и го завлякох под самолета заедно с метлата. Много щеше да го боли глава. Надявах се, че застраховката на Блек Джек ме осигурява в този случай. Не исках този кучи син да ме съди.
Вързах дланите и стъпалата му с найлонови въжета, запуших устата му с лента, а след това го завързах за носовата стойка на самолета. На работния му костюм залепих лепенка с надпис на японски и английски:
Време беше да кажа сайонара9 на пистата и да нанеса сериозни щети другаде. Тази нощ исках да вляза в подземното багажно отделение и да оставя серия импровизирани експлозивни устройства, за да покажа колко печално несигурна е системата за превозване на багажа.
Ако човек успее да пъхне някоя чанта в системата и да я качи на самолет, може и да го взриви. Тази вечер щях да разгледам района, а на другия ден да се върна с един куфар и да го вкарам в системата, за да отпътува със самолет за Хавайските острови, откъдето О’Баниън щеше да го вземе.
При пристигането си повечето туристи виждат само една трета от летището, защото две трети от огромния комплекс са под земята — три подземни етажа, където се намират товаро-разтоварни складове с площ няколко декара, няколко мили път и конвейерни ленти за превозване на багажа, безкрайни тръбопроводи за електрическата инсталация, канали за климатичната инсталация, горивопроводи. На приземния етаж се приготвя всичката храна, складира се два етажа по-надолу в огромни хладилни камери, откъдето камион я разкарва до самолетите. Багажът се приготвя, премества и препраща под земята. Товарите също се превозват от подземни влакове-совалки до някой от петте огромни склада в северната част на главния терминал.
Намирах се до сградата за спътникова комуникация 4, в най-южната част на зоната за пътници. Минах под носа на самолета, направих десет крачки и започнах да слизам по дългата рампа. Оттук мотокарите за багажа, служебните превозни средства и камионите с храната излизат на пистата. Пътят беше чист. Преместих раницата на другото си рамо, увих кърпичката около китката си, за да не оставям кървава следа, по която да тръгнат добрите, и започнах да се спускам. Щеше да бъде забавно.
След два часа и половина и 175 долара за такси се намирах в стаята си на 14-ия етаж на хотел „Окура“, нежно държах чаша „Бомбай“ и киснех старите си кокали в огромната японска вана. Добра работа свърших първата вечер. Без проблеми бях поставил шест импровизирани експлозивни устройства. Това ще привлече вниманието им. Единствената спънка беше планът ми за бомбата в самолета.
В „Нарита“, както в повечето големи летища, отскоро беше монтирана сложна система за проверка на товари и багажи. Посредством комбинация от електромагнитни и сензорни устройства всички контейнери, съдържащи експлозивни или радиоактивни материали, незабавно се засичаха и изолираха, преглеждаха ги на рентген и ги претърсваха. Системата работеше с всякакви видове пластични и азотни експлозиви. Бях установил, че тя е безпогрешна. Е, майната ми.
Направих си половинчасова терапия с гореща вода, после се изсуших, увих се в един от дебелите хотелски хавлиени халати, угасих лампата и се загледах през прозореца. Стаята ми имаше северно изложение. Можех да различа шест сгради на правителствени министерства, а в далечината светлините на авеню „Учибори-Дори“, което преминаваше покрай рова около императорския дворец и градините му.
Токио се беше променил през последните десет години, откакто бях тук с „Червената клетка“. Сега градът беше по-голям и животът в него по-скъп. Но си оставаше динамичният мегаполис, който помнех. Тук, натъпкани като сардини без олио, живееха и работеха дванадесет милиона души в град, проектиран за половината от тях.
Долях си „Бомбай“ от минибара. Още 15 долара разходи към сметката на корпорация „Фуджоки“. Скоро щеше да съмне. Време беше да склопя очи за малко, преди да напиша няколко бележки за работата, която свърших през нощта, и да ги пратя на О’Баниън по факса. Изгълтах джина и се отправих към моя футон — такива са си японците — наричат твърдите си като камък постелки с шибани френски имена. Измамни дребни копелета такива.