— Няма проблеми.
Отидох откъм задната страна на пикапа и свалих един камуфлажен брезент.
— До скоро виждане, брат.
Под напътствията ми отделението изкопа две дълги и дълбоки ями в меката почва на силно обраслия с дървета район на север от моста. Покрих ги с парчета брезент, а отгоре ги маскирахме с храсти и листа. Намерих две подходящи повалени дървета и ги завързах към фиданки.
С помощта на Нормалния и Кекса превих фиданките надолу и ги вързах с тел, като нагласих въжетата така, че да се откачат при препъване. Концепцията беше проста като „ЦЕЛУВКА“. Щях да оставя малка следа за Мани и отбора му. Не много, за да не стане подозрителен, но достатъчно голяма, за да се хване на въдицата. Японците щяха да минат по пътеката, да ритнат телта и дърветата да ги съборят в ямата. Такъв капан бях използвал и за виетконгците. Ако не попаднат в тази уловка, щяха да се натъкнат на импровизираните експлозивни устройства на моста или пък ние да ги застреляме от засада.
С брезентите свършихме за два часа. Бях нервен, защото наближаваше появата на врага. Мани беше добър. И скоро щеше да е тук.
Бяхме готови с всичко. Под мое наблюдение Кекса и Нормалния се окопаха. Подготвях засада по модел на Специалните сили на Великобритания — да подложим района около моста на кръстосан обстрел, като останем невидими дори и за опитните очи на Мани. Накарах хората да се свият в окопите си и да се маскират с растения. Проверих няколко пъти позициите им, за да се убедя, че са невидими дори за мен. Използвах принципа за петте неща, на който ни учеха в Школата по оцеляване: убягване, съпротива и бягство от плен; форма, сянка, силует, миризма и звук.
Някъде добавих храстче, другаде клонче, боядисах някое и друго ухо с камуфлажен крем. Не се притеснявах от това, че Мани е добър, защото нямаше да види хората ми, преди да му пръснат задника.
Накрая се пъхнах в моята лисича дупка и буквално дръпнах завивките над главата си. Сега започваше трудното. Чакането.
Засадите са претърпели голямо развитие от времето, когато Одисей е изскочил от Троянския кон или бандата на Робин Худ е политала от клоните на дърветата в Шеруудската гора, или пък когато минитмените75 са изскачали иззад онази каменна стена до Конкорд, Масачузетс. Днес има огромен избор от чудесни механически и електронни устройства за убиване на врага — автоматични наземни сензори, които взривяват мини и други експлозивни устройства при навлизане на врага в района, задействащи системи с инфрачервени лъчи, микровълнови активатори, устройства с радиоуправление и лазерни детонатори.
Всички тези неща са чудесни. Освен това са и скъпи. И вършат работа само ако противникът ви е така любезен да мине по пътеката, на която с толкова любов сте ги заложили.
Разбира се, възможно е да убедите врага си да тръгне по определен маршрут и да го заблудите, че не сте наоколо. Или пък че имате нещо, което му трябва. Можете да пускате монети по пътеката, да го оставите да върви след вас.
Но на война няма гаранции за нищо. Спомнете си Правило първо: „Никога не си въобразявай.“ Може би мистър Лош е достатъчно богат, финансово независим и няма нужда от вашите монети. Или пък е умен и затова решава да влезе през задната врата. Или просто има късмет и батериите на лазерната ви система, която струва няколко милиона, пресъхват. Или фирмата, произвела вашите автоматични наземни сензори, е направила и по някоя икономийка и устройствата не са херметични, както би трябвало. Досещате ли се накъде бия?
Идеята е, че когато трябва да се прави засада, най-добра си остава старомодната тактика. Разузнавате къде ще се появи врагът ви. После се залагате и го чакате. Убивате го, преди да разбере какво става.
Аз разполагах с подходящи разузнавателни данни — знаех къде би трябвало да се появи Мани. Бях нагласил брезентите си и поставил примамката. Оставаше да се чака.
Появи се в 14,45. Бяхме прекарали повече от час в дупките и всички се въртяха нервно. Независимо от това, че обилно се бяхме напръскали с препарати против насекоми, гадните твари лазеха гадно нагоре-надолу по ръцете и краката ни и противно пъплеха под дрехите ни. Ноемврийското слънце напичаше силно и ние, плувнали в пот, се чувствахме зле. Знаех, че на Кекса и Нормалния им се пикаеше, защото и на мен ми се искаше същото. Но не можехме да го направим дори и в гащите си, защото Мани щеше да надуши това от сто и тридесет метра и тогава големият страшен чичко щеше да дойде и да ни скалпира.
Още си го биваше. Винаги си го е бивало. Не се чуваше нищо. Нищо. Нито прошумоляване или отъркване от лист. Никаква промяна в начина, по който бръмчат насекомите или чуруликат птиците. Просто изведнъж той се появи там. Мани. Хищникът.
75
Minute men — бойци от народната полиция по времето на Войната за независимостта (1775 — 1783) (англ.). — Б.пр.