Всичко приличаше на глава от „Зен, или изкуството да устройваш засади“.
Косата на тила ми настръхна. Трябваше да събера всичката си воля, за да не мръдна, да не се обърна, за да видя дали не идва към мен.
Чаках. Тишината беше мъчителна.
Изминаха още шест-седем минути, преди да го видя. Идваше от долното течение на реката, като си проправяше път през гората на южния бряг. Това доказваше професионализма му. Влизаше през задната врата, точно както бих направил и аз.
И точно като мен Мани беше сам. Беше оставил японците си назад, вероятно някъде на безопасно място в гората, докато провежда солоразузнаване. Както бях ударил цел номер 1.
Радиоапаратите ни бяха включени. Прошепнах:
— Тишина. Не мърдайте. — После добавих: — Четири часа. — Надявах се, че хората ми ще разберат.
Гърдите му бяха разголени. Мускулестото му тяло бе покрито с камуфлажна боя, която се сливаше почти идеално с бойните му дрехи на тигрови ивици и с камуфлажната раница на рамото му. Беше вързал камуфлажна кърпичка на дългата си индианска коса и навил друга около врата си. С едната си ръка държеше автомат КАР-15, а в другата имаше ужасен нож, с който ровеше в земята и проверяваше за мини. Мани се движеше бавно, с постоянно темпо, очите му опипваха района, мокасините му не оставяха следи по меката почва. Знаеше достатъчно, за да се оглежда на триста и шестдесет градуса.
Стигна до първото ми експлозивно устройство — детонатор М-1, закачен към серия фойерверки с тел за препъване на тридесетина сантиметра от земята. Прекалено високо за такава тел. Но целта беше Мани да я види.
Хоп. Очите му проследиха телта, която пресичаше обсипаната с листа пътека, до мината, скрита зад дънера на едно дърво. Бавно бръкна в джоба на ризата си, извади щифт за мина М-1 и го постави в механизма на детонатора, за да го обезвреди, и сряза телта. Мината бе обезвредена.
Спря и се огледа. Чудеше се кой ли е направил това. Виждаше се как ноздрите му се разширяват — опитваше се да надуши противника.
Спря. Свали раницата от рамото си и я окачи на едно удобно дърво. Отстъпи и се заоглежда, за да прецени какви алтернативни възможности има. Спазваше Правило първо.
Бавно се отдалечи от пътеката и тръгна към мен. Затаих дъх, а той се приближаваше все повече, сантиметър по сантиметър, към позицията ми. Чувах как сърцето ми бие. Надявах се, че Мани не го чува.
Спря на два метра и погледна право в мен. В такъв момент най-добре е да не правите нищо. Ако силно вярвате, че сте невидим, ще станете. Аз го исках, а Мани гледаше право през мен. Стори ми се, че измина цяла вечност, макар да бяха само няколко мига. Не видя нищо и отмина.
Не посмях да си поема дъх чак докато не се отдалечи на десет метра. Той се върна към първоначалната си позиция, като описа тридесетметров кръг. Умно.
Започна последователно да претърсва района. Намираше мините една по една и все повече се приближаваше към моста. Търпеливо, сякаш белеше чесън скилидка по скилидка, обезвреждаше моите концентрични смъртоносни кръгове.
Беше му необходим цял час, за да стигне до моста. Огледа всяка пукнатина. Щеше да се захване и със самия мост, а после да прегледа и северния подстъп. Трябваше да призная, че Мани си го биваше. Не пропускаше нищо, а това ме тревожеше. Бяхме се скрили от северната страна на моста и знаех, че ще ни открие. Всичко беше въпрос на време.
Наблюдавах го как се спуска във водата. Затаих дъх. Имахме две постелки. Ако докоснеше дъното, а то се намираше само на около метър и осемдесет под моста, щеше да направи „бум“.
Но не стана. Мани изплува надолу по течението по гръб с поглед, вперен нагоре, към плика в бетона на метър и половина над главата му. Оглеждаше се за капани. Внимателен мелез.
Окей. Питате защо не се изправих и не гръмнах кучия син. Искам да кажа, ето ме тук, маскиран, със заредено оръжие и легнал в засада. Та защо да не прецакам Мани веднага? Отговорът е прост — не знаех къде са останалите от отбора му. Сигурен бях, че ги е скътал някъде в гората. Но ако е професионалист като мен, трябва да ги е оставил в отбранителна позиция с готови за стрелба оръжия. Дори и да са абсолютни задници, могат да изстрелят по някой куршум или да хвърлят граната, и аз щях да се превърна в парче месо. Довиждане, игра, довиждане, Джо Андрюс, и най-важното, довиждане, Грант Грифит. Не. Играех ва банк и исках всичко.
Накрая Мани започна да души около плика като разгонена кучка. Захвана се за моста и започна да се промъква нагоре и надолу по гредите. Обезвреди мините, закачени за плика. След това извади картите и указанията и ги пъхна в униформата си.