Излязох от ямата и изтичах при Нормалния, който все още беше в безсъзнание. Кекса стоеше до него.
Звъннах на Уондър по импулсния предавател. След три минути отговори на обаждането по преносимия клетъчен телефон.
— Да?
— Какво става?
— Нищо работа, мамка му. Взех ти картата. Ония твоите двамата са добре.
— В такъв случай довлечи задника си дотук. Трябваш ми. Трябва ми пикапът.
— Дадено, Холмс. Не се притеснявай. Идвам.
Появи се след по-малко от десет минути. Докато чаках, извадих картите и упътванията от джоба на Мани. Когато Стиви дойде, натоварихме Мани в каросерията на пикапа. Качихме и Нормалния. Джо и Дагуд го занесоха в кабината. След това наредих на Уондър да кара в хотела.
— Какво искаш да направим с тази голяма торба с лайна?
— Увий го в брезент и го остави в пикапа. По-късно ще измислим нещо грандиозно.
Заедно с Джо прегрупирахме отбора в 4,30 и се явихме пред главната къща в 5,25. Аз и Уондър обработихме последните две цели сами, без да срещнем никаква съпротива. Нямах нищо против да шмекерувам. Помните ли Правило четвърто? Е, целта ми беше да победя. Джо имаше нужда от Грант Грифит заради бизнеса. Аз преследвах друга цел. Исках да вляза отвътре. Да видя какво прави тоя задник мултимилионер и как го прави. От видяното дотук разбирах, че най-доброто, което мога да сторя, е да го впечатля страшно много. И ако кофти копелето Мани Танто, проснат като пън, какъвто си беше, не го впечатли, значи нищо не би го впечатлило.
Петимата събудихме Бренекето в кабинета му в къщата за робите и настояхме да събуди Грант Грифит.
Бившият министър се появи след четвърт час, облечен в тревистозелен копринен халат, свободно падащ панталон в светложълто и кафява риза, разкопчана на врата. Беше обул велурените си обувки марка „Гучи“ на босо. Джо му представи официално петте ни карти.
— Това означава, че победихте. Честито — каза той. Пъхна картите в левия джоб на халата си. — Официалното награждаване ще се проведе утре пред всички отбори.
Грифит, изглежда, имаше намерение да се прибере, когато го помолих да дойде с нас, за да получи и другия трофей от престоя ни в полето.
Предадохме му Мани Танто, който лежеше вързан и се гърчеше на пътя.
Джо Андрюс посочи Мани:
— Искам да направя официално оплакване. От него.
— Да? — Веждите на Грифит се повдигнаха. В очите му се четеше уважение, когато срещна погледа ми.
Джо продължи:
— Казано ни беше, че отборите трябва да действат в пълен състав, освен ако някой не е убит в боя.
— Точно така — рече Грифит.
— Моля, попитайте го къде е отборът му — настоя Джо.
Отлепих лентата от лицето на Мани, за да може да говори. Откъснах и малко кожа, но не ми пукаше.
Грифит погледна окървавения си великан.
— Мани, къде е отборът на „Мацуко“, който трябваше да консултираш?
Мелезът отвърна лице. Грифит заобиколи главата му и натисна бузата му с обутия си в чехъл „Гучи“ крак.
— Мани, питам те нещо.
Потупа с пръсти пред забития в земята нос на Мани.
— Почиват, сър — отговори накрая Мани. Каза сър, но искаше да каже гад. Сигурен бях, защото и аз се обръщах към много от висшестоящите си по този начин.
Грифит не обърна внимание на неподчинението на бившата зелена барета.
— Почиват? Къде?
Мани сви рамене.
— В странноприемницата в Париж, надолу по пътя. Казах им, че може, пък и не бяха подготвени и не виждах смисъла да прекарат два дни в гората. Щяха да се почувстват унижени.
— Унижени? — изгрухтя Грифит. — Ти си им причинил много повече от това.
Обърна се към Бренекето:
— Отборът на „Мацуко“ е дисквалифициран — каза с равен тон. — Нека ги вземат от странноприемницата и им обърнат необходимото внимание. Предай им и дълбокото ми съжаление. Но те са дисквалифицирани. Такива са правилата.
Бръчките около устата на Грифит изпъкнаха.
— Не съм доволен от начина, по който действа твоят човек — заяви той, като гледаше към Бренекето. — Той ме опозори. По-късно ще говорим.
Бившият министър обърна гръб на Бренекето. Прегърна Джо през рамо.
— Честито, мистър Андрюс — топло поздрави той. — Отборът ви се справи прекрасно. Поставихте нов рекорд за имението ми.
След това ми се усмихна с месоядна усмивка.
— Мистър Марчинко, вие сте точно такъв, какъвто ви описваха.
Чудех се какво иска да каже и затова попитах.
— Слушал съм много за вас от всякакви хора.
И това не ми говореше много.
— Проблемът в случая е, че повечето хора са задници.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че трябва да си поговорим, Грант. — Хвърлих мръснишки поглед към Бренекето. — Но някъде по-насаме. В края на краищата и аз работя в сферата на охраната. Хайде да се срещнем идната седмица и да обмислим с какво мога да съм ти полезен.