— И аз мислех същото. — Грифит прокара език по горната си устна. — Моля те, ела в кабинета ми във вторник. По обед. Ще хапнем заедно. Вярвам, че обичаш стека полуопечен и „Бомбай“ с лед.
Глава осма
Грифит сигурно гореше от нетърпение да се покаже с мен, тъй като веднага щом пристигнах, тръгнахме с лимузината към ресторант „Палмата“. Той се намираше само на пет преки от кабинета му, на площад „Фарагът“, близо до 90-а улица и улица М, и беше предпочитано заведение от най-висшите юристи и лобисти на Вашингтон, любители на стека.
Бях ял там само веднъж досега. Три дни след като излязох от затвора, Чарли Томпсън, бивш моряк от Виетнам, а сега продуцент на предаване в програмата на Майк Уолъс „60 минути“78, ме покани на обяд — доста скъп обяд, който се въртеше предимно около „Бомбай“ и стек от риба тон.
Тогава ние с Чарли седяхме на закътана маса някъде назад, след като петнадесет минути чакахме във фоайето. Следвах Грант Грифит на две крачки и когато влязохме, собственикът на „Палмата“, мустакат италианец, трансплантиран в Ню Йорк, Томи Джакомо, го поздрави като capo del tutti capi79, а мен като любимия убиец на capo. Незабавно ни изстреляха на централната маса в предната зала, където шестима сервитьори и прислужници ни се кланяха и почистваха, докато ни носеха хляб, масло, минерална вода „Перие“ и огромна паница с кисели краставички в оцет, мариновани домати и репички и сервилно ги слагаха на карираната покривка.
Очевидно Грифит се наслаждаваше на всеки миг. Честно да си призная, и аз не смятах, че е зле.
Пред мен поставиха двоен „Бомбай“. Огледах се. Познах поне няколко самозвани „експерти“, които редовно се появяват по вечерните предавания за новини. От снимките ни гледаха други познати лица — карикатурни портрети, които представляваха своеобразен картинен каталог „Кой кой е във Вашингтон“. Лицето на Грифит изпъкваше — снимката му беше по-голяма и по-добре направена дори от тази на президента.
Бившият министър ме гледаше как разузнавам и сърбаше от огромна чаша чай с лед със стрък прясна мента. Накрая вдигна чая си за поздрав.
— За твое здраве.
Отвърнах на жеста.
— И за твое.
Бях убеден, че и двамата не го мислим.
— Добра победа спечели миналия уикенд. Не очаквах нещата да се развият така.
Сигурен съм, че не бе очаквал това. Разиграх друга карта.
— Джо е добър човек.
Грифит грациозно поклати глава.
— Да. Така е. Ти много му помогна.
— Военната игра ли имаш предвид?
— Да, но и охраната. Изглежда, заплахите са престанали.
Изненадах се, че знае за заплахите срещу Джо. Всъщност не. Нищо свързано с този човек не можеше да ме изненада.
— Да.
— Все още ли се нуждае от охрана?
— А, дадох му името на свой добър приятел, ако има нужда. — Този приятел ще нарека Синеокия — пенсиониран тюлен, заедно се обучавахме през 1965 г. Сега е наемен войник — неотдавна поработи като снайперист за хърватите срещу Сръбската армия. Очистил трима сръбски генерали за по-малко от седмица и получи 50 хиляди долара за усилията си. Отлично се справя с личната охрана и реших, че ако Джо има нужда от охрана, не е зле да изпратя някой и друг долар към Синеокия.
— Много щедро от твоя страна.
Изгледах Грифит.
— Имам по-важни неща.
Върна ми погледа.
— Обзалагам се, че е така.
Разговорът ни спря за около тридесет секунди. Мисълта ми препускаше. Сякаш играех шах и се опитвах да бъда с три-четири хода по-напред от него. За изминалите 48 часа кълвах като студент за последния си шибан изпит. Раздрусах мрежата си от старшини, шпиони, катерици от разузнаването и стрелци, бутах се във всяко възможно тъмно ъгълче от живота на Грифит. Онова, което намерих там, ме разтревожи. Този човек имаше дълга ръка. А и мангизи, които му осигуряваха независимост и сила. Можеше да прави повече, отколкото повечето министри в кабинета, генерали или адмирали.
Разговарях с То Шо, за да видя дали няма нещо ново за мен, но нямаше. Нещата в Япония бяха същите, което означава, че все още му оказваха натиск да не върши нищо. Разказах му за отбора на „Мацуко“ на военните игри и за присъствието на Мани Танто. То Шо наостри уши, когато чу за „Мацуко“. В края на краищата двама от корейците, които бях застрелял, се оказаха служители на „Мацуко“. Тош обеща да потърси каквото може.
Обадих се и до Хавайските острови, за да подъвчем малко лайна с Том О’Баниън. Струваше си парите, защото разбрах, че Грифит е получил пълно сведение за действията ми в летище „Нарита“ от Блек Джек Морисън. Според О’Баниън Блек Джек дори изпратил копие от доклада ми до бившия министър на отбраната. Това беше вече сериозно.