Едва допрях глава до възглавницата, и мощен звук като от йерихонска тръба прекъсна един прекрасен сън за една прекрасна жена. Изохках и посегнах към телефона.
— Марчинко сан? Охайо годзаймасу10 и да ти го начукам, кръглоок косматопръст кучи сине!
Не бях чувал този глас от десет години, но го познах.
— Добро утро и на теб, То Шо, малка жълта смрадлива маймуно. Как си, да ти го начукам?
— Прахосвам си половината предобед с теб, гайджин11. Вдигай гъза си от рогозката, стегни се и се довлечи в ресторанта на терасата. Ще те чакам.
— Слушам, сержант.
— Лейтенант-инспектор, смрадливоусто куче.
— Без майтап — добре, То Шо. Идвам.
Тоширо Окинага беше сержант — не, сега бе лейтенант-инспектор — в „Куника“, както наричаха групата за специални действия към Японската национална полиция. На английски език това означава, че е като мен — боец-специалист по войната със специални методи.
„Куника“ използваше различни методи за провеждане на тайни операции, разузнаване и контраразузнаване, с цел да преследват терористите, партизаните, а съвсем отскоро и организираната престъпност. С То Шо си играхме за първи път, когато дойдох с „Червената клетка“ в Япония, за да проверим готовността на американско-японската военноморска база в Йокосука. Той представляваше японската страна и още от първия ден заработихме като стари приятели от водолазна двойка.
В много отношения беше по-скоро тюлен, отколкото японски полицай. Имаше грубовато чувство за хумор. Гонеше жените. Обичаше уиски, саке и бира „Кирин Ичибан“ в големи количества, а от време на време се навиваше да пийне и малко смъртоносен „Бомбай“.
Беше и експерт по стрелба с пистолет и притежател на черен колан със седми дан. На спускане по въже по стените на сградите не отстъпваше дори на най-добрите. Но това можеше да се очаква от човек, който напълно се покриваше с представите ми за класически японски воин.
Най-много харесвах То Шо, защото нямаше нещо, което не може да направи. Хвърлял съм го от самолет и съм го мятал в океана, но той постоянно идваше за още и още. Не се боеше от абсолютно нищо.
А и да дърпа спусъка го биваше. Уважавам истинския ловец, човека, който може да убие друг човек от упор. То Шо се бе срещал с японската „Червена армия“ два пъти и резултатът беше три на нула трупа за него.
Когато стигнах при него, той обработваше купчина палачинки и бекон. Сутрин То Шо не признава никакви риби, мариновани зеленчуци, супа, сушени морски водорасли, ориз и сурови яйца. Не и когато очаква да го посети любимата му родственица — леля му Джемайма12.
Откъсна поглед от подгизналата си от сироп чиния и ме подкани с ръка:
— Ела, седни.
Изобщо не се беше променил. Може би косата му беше посивяла малко около слепоочията, но си оставаше онзи як японски разбойник отпреди десет години. Имаше тяло на футболист — висок близо метър и осемдесет, тежеше осемдесетина кила, повечето от тях в бедрата и бицепсите му, имаше тънък кръст и бичи врат, който завършваше с кръгло лице.
Съвършения си английски бе придобил в Нотр Дам (имаше степен бакалавър на политическите науки), две години в Индиана, където получи магистратура по криминално право и се ожени за една едробедреста, кръглоока жена на име Кейти, на която й личеше сто процента, че е от Средния запад, където ядат желирани салати. Да, То Шо говореше идеален идиоматичен английски език, въпреки че обичаше да разменя буквите рил като типичен холивудски японски злодей от 1943 г., ако с това можеше да вбеси някого.
Наля ми чашка кафе за хиляда и петстотин йени от термоса за шест хиляди йени, който бе поръчал за масата си.
— Е, Марчинко сан, как е да си осъждан престъпник?
— Не изпускаш нищо, а?
То Шо кимна.
— Играта се нарича разузнаване, приятелче. Както е казал Сун Дзъ13: „Всяко нещо във войната изисква предварителни знания.“
— В такъв случай вече знаеш, че е кофти — отговорих.
Той отново кимна.
— Така и предполагах.
— Особено когато си невинен.
То Шо насочи показалеца си към мен.
— Невинен не е точната дума за теб, тъп заднико. Но се басирам, че не си виновен за нещата, които ти натресоха.