— Съгласен съм по принцип. Но когато Блек Джек ми разреши да създам „Червената клетка“, той разбираше, че в някои обстоятелства едно звено може да действа извън командната верига. Затова „Червената клетка“ докладваше пряко на министъра на отбраната и на президента през командващия, а не през някой смотан комодор от Военноморските сили или адмирал от крило Е на Пентагона, който не може да прави нищо друго, освен да си смуче пръстите.
— Пак имаш предвид Пинки, нали?
— И какво, ако е така? — Много добре знаех какъв е проблемът на „Червената клетка“. Пинки III Фъшкията.
Грифит реши да не обръща внимание на протеста ми.
— В политическо отношение сега „Червената клетка“ е пратена в глуха линия. Честно казано, Дик, тя все още се съвзема от теб. Няколко от хората са разследвани от Следствената служба на Военноморските сили. Смятат я за лоша. Никой уважаващ себе си офицер не иска да я води.
— Да не искаш да ми кажеш, че постът е просто за отбиване на номера и затова Пинки назначава всякакви задници за командири.
— Разглеждай положението, както искаш, но знай, че резултатът си остава същият. „Червената клетка“ има проблеми. Затова не е възможно да я използвам в деликатна мисия. Никога не е ставало дума за такова нещо.
— Ти би я използвал. Не ми ги пробутвай тези. Цивилните не са хората, които избират кой ще изпълнява мисии.
Грифит ме гледаше с огнения си поглед на влечуго.
— Ако случайно си забравил, Дик — каза с педантична нотка в гласа си той, — в тази страна военните все още са под контрола на цивилните.
— Но не и под твой контрол.
— Не официално. Но има хора, които все още търсят съветите и мненията ми. И когато един от малкото офицери, привлечени за работа по проблема с контрабандата, предложи да използваме „Червената клетка“, аз наложих своето вето на препоръката му.
Как ли не. Той беше омърсен. Знаех го. Чувствах го вътре в себе си.
— Защо? Защото може би щяха да успеят ли?
— Не. Защото „Червената клетка“ не е пригодена за такава работа в настоящите условия. Чисто и просто те са средство за обучение.
— Може би това е така, защото вече няма никакво водачество. Може би стрелците са искали някой истински водач за разнообразие, някой куражлия. Някой, който не си изкарва звездите на пагоните, като чука войниците си.
Грифит ме изгледа и няколко секунди напрегнато мълча.
— Може би си прав, Дик — тихо каза той. — Може би искат такъв човек.
Глава девета
СЕРИЕН № 07BL/3Q3056191
22 декември
ОТ: КОМАНДВАЩИЯ ВОЕННОМОРСКИТЕ ОПЕРАЦИИ (ОПОО)
ДО: ПОДПОЛКОВНИК РИЧАРД [БЕЗ ПРЕЗИМЕ] МАРЧИНКО, ВОЕННОМОРСКИ СИЛИ НА САЩ (УВОЛНЕН) 156-93-083/1130.
ОТНОСНО: ПОВИКВАНЕ ЗА АКТИВНА СЛУЖБА НА УВОЛНЕНИ ОФИЦЕРИ
СПРАВКА: (а) МИНИСТЪРА НА ВМС НА САЩ 1811.4D
ЦЕНТЪР ЗА ПУБЛИКАЦИИ ПО НАЦИОНАЛНАТА ОТБРАНА-213 (8/1/91)
(b) 10 ЗАКОНИ НА САЩ 688
(c) 10 ЗАКОНИ НА САЩ 672 (d)
(d) МИНИСТЪРА НА ВМС НА САЩ 1920.7
1. Да се достави на ръка.
2. Съобразно справка (а) с настоящото ви извикваме за редовна служба. Докладвайте незабавно на контраадмирал Пинки Прескът III не по-късно от 11,00 часа на 22 декември.
Срокът на службата ви се решава от горепосоченото учреждение.
3. При отказ за незабавно явяване горепосочената служба ще бъде принудена да използва други налични средства.
4. (Подпис): Арли Л. Секрет
Част втора
Нещата наистина са осрани
Глава десета
Дойдоха да ме вземат с хеликоптер. Вдигах тежести зад къщата, когато чух да се приближават. По шума познах, че са с хеликоптер УХ-1X. Трябва да бяха кацнали далеч на юг, в 40 — така наричам огромната, засята с царевица площ от четиридесет декара от другата страна на пощенската ми кутия, — защото петнадесет минути трамбоваха нагоре по пътя, после надолу по пътеката към гаража, помотаха се около къщата и чак тогава ме забелязаха през тясната пролука зад верандата, както си вдигах 160-килограмовата тежест.
В затвора започнах да се занимавам редовно с физическа подготовка на открито. Пейката с тежестите в лагера за лоши момченца в Питърсбърг се намираше на около двеста метра от спалните помещения върху петдесетина квадратни метра бетонна настилка непосредствено до игрището с ниски баскетболни кошове за нас, дето не можем да скачаме като чернокожите баскетболисти. В шест часа всяка сутрин, в студ и в пек, минавах покрай кулата на охраната, махах за поздрав и започвах упражненията си. Слагах само шорти от изкуствена материя, маратонки „Найки“ и лента като на тенисист независимо дали температурата е тридесет и пет градуса или минус десет градуса. Правех го по две причини. Първо, за мен това беше опит да видя доколко мога сам да си налагам дисциплина с всеки изминат ден. Второ, така карах другите затворници да се чудят какво става. Беше добре да знаят, че не съм човек, с когото могат да се будалкат, без да се налага да им го казвам специално.