И познайте какво стана? Никой не се закачаше с Дик Диверсанта или както ме знаеха в Питърсбърг, Лобо, човека-вълк. Политици мошеници, търговци на наркотици, доносници, криминални престъпници от света на бизнеса и мафиоти — всички те ме виждаха как гол вдигам тежести през януари, с пръсти, замръзващи върху стоманения прът, и разбираха, че съм абсолютно, напълно и съвсем откачен. Връщах се след едночасово физическо натоварване — от тялото ми се вдигаше пара, по брадата ми имаше парченца лед, а в шантавите ми очи искреше блясъкът на лудостта — и им ставаше ясно, че искам да ме оставят на мира.
Най-интересното беше, че по време на физическата подготовка на открито установих нещо типично за водолазите — усещането за болка ми харесваше. И затова, когато купих вила „Свирепия“, която се продаваше в комплект със сауна и вана с джакузи, където да грея старите си, уморени и лесно замръзващи кости, налях плоча три на три метра, сложих отгоре й една яка пейка за вдигане на тежести и тон желязо и възобнових ежедневния си навик от затвора.
Тази сутрин температурата беше минус шест градуса. Вече половин час вдигах тежестите. По брадата си имах лед, а от гърдите ми се вдигаше пара, когато, задъхани от половинкилометровата разходка, се появиха двама щабари с по четири нашивки и с тежки шинели и двама едри типове от охраната в сини дрехи. Изглеждаха ми особено, но не мислех да си прекъсвам гимнастиката заради тях, така че продължавах да си лежа, да вдигам тежестите и да зяпам ноздрите им.
Накрая високият с тъмните косми в носа се обади:
— Подполковник Марчинко?
Вдигнах още пет пъти.
— Кой пита?
— Аз съм полковник Тобайъс, а това е полковник Бъргър. От кабинета на командващия военноморските операции сме.
— Силно съм впечатлен. Това означава ли, че сте архангели или някакви подобни? — Последваха още пет вдигания. — Е, та защо е това посещение?
Тобайъс дойде до предната част на пейката и постави ръка върху пръта, който се намираше малко над гърдите ми.
— Връщат ви на активна военна служба. Моля да се облечете и да дойдете с нас.
Оставих го да ме зяпа, вдигнах тежестта още десет пъти и станах от пейката. Отърсих брадата си от леда.
— Да ви го начукам много, господа, но що се отнася до мен, това е БСТПСГ.
Бъргър, висок луничав лайнар, на всичкото отгоре и с трапчинки на бузите, изръмжа:
— Ъ?
— Бил Съм Там, Правил Съм Го. Няма нужда да се повтарям.
— Вие не постъпвате доброволно — обади се Тобайъс, хубаво момченце с пръстен от академията. Подаде ми един незапечатан плик.
Отворих го и прочетох лошата новина. Във Военноморските сили се използва един технически термин за това, което сега ми правеха: чукане на пръч.
— Не можете да го направите.
— Моля ви, подполковник — каза Бъргър, като изтръска пърхота от раменете си. — Заповедта е законна и задължителна. Аз съм юрисконсулт на командващия военноморските операции и може да ми вярвате.
— Но… — За първи път в живота си не знаех какво да кажа.
— Така че ако обичате — каза Тобайъс, — или се облечете и елате с нас, или ще накараме тези помощник-боцмани първи клас да ви докарат в белезници. Изборът си е ваш, приятелю.
Пинки беше станал още по-досаден за последните пет години, откакто не го бях виждал. Беше си все същият нервен и кльощав слабак с кисело изражение. Униформата не му стоеше както трябва. „Будвайзерът“ на гърдите му изглеждаше прекалено голям и не на мястото си. Така и не разбрах как е станал тюлен. Нямаше никакви мускули. Когато влязох, той стана от креслото си, гънейки се, както високите клоуни се измъкват едва-едва от малките автомобилчета на цирковата арена. Стори ми се, че е напълно мек, като китова кост или по-точно като пилешки хрущял82.
Беше и доста състарен. Косата му, някога пепеляворуса, сега беше станала пепелявосива и допълнително подчертаваше мъртвешките черти на лицето му. Освен това се бе прегърбил още повече, сякаш е износен от голямото бреме на службата си. Приличаше на съсипан счетоводител.
Когато ме видя, облещи очи като понички. Не зная дали го смущаваха косата и брадата ми, които не съответстваха на уставните изисквания, или това, че съм още жив.