Протегнах ръка.
— Хей, Пинки, все още ли ти плащат вредни и опасни, за да местиш тези листа?
— Здравей, Дик — намусено отговори той, като се обърна към прозореца, за да не се ръкува с мен.
Но Пинки не беше сам в кабинета си. И Грант Грифит се намираше там. Бившият министър на отбраната седеше зад бюрото на Пинки, ухилен като шибания Червен котарак83, и играеше с древноримския си пръстен. Облечен в сив костюм на тънки райета, колосана бяла риза и синя вратовръзка на дребни точици, изглеждаше съвсем на мястото си в съдийския стол с висока облегалка. Липсваше му само съдийското чукче. Поде разговора.
— Дик, Пинки, моля — посочи към двете кресла, които се намираха пред бюрото, и махна с ръка да седнем.
Седнахме, както ни нареди. Тобайъс и Бъргър отвориха тежка куриерска чанта и ми подадоха дебело един сантиметър топче листа. На всички бяха поставени кръстчета на местата за моя подпис.
В тези споразумения гъмжеше от изрази като „с настоящото“, „долупосочен“ и „гореупоменат“. Ако някога бъдат обяснени на нормален език, ще стане ясно, че съм извикан за активна служба заради уникалния си и неоценим опит в определени области, най-вече изпращането на лоши типове там, където по право им е мястото. Освен това сега бях повишен в полковник, което означаваше, че имам всичките права и заплатата на полковник, само дето не бях одобрен (и никога нямаше да бъда) от Сената. Знаех това. Преди също ме подготвяха за полковник, докато враговете ми — предвождани от Пинки Прескът — отидоха при министъра, отговорен за Военноморските сили Джеймс Уеб, и го убедиха да изтрие името ми от списъка.
Повишението спадаше към добрите новини. Договорите също уточняваха, че ако някога повторя и дума от това, което чуя, прочета или видя по време на службата си, ще бъда пратен в затвора за останалата част от живота си sans съдебни дела. Освен това декларирах, че никога няма да пиша друга документална книга за деянията си, освен ако не получа предварително писмено разрешение за това от Военноморските сили. Добре. Отсега нататък ще пиша проза. В договора не пишеше нищо за проза. Майната ви, Военноморски сили.
Въздъхнах. Стори ми се странно, че с едно движение на химикалката се сдобих с нашивка, но загубих повечето от конституционните си права. Е, позволете ми да ви попитам, законът на Нютон ли е в действие, или този на Мърфи?
След като приключихме с бумащината, Грифит стрелна с поглед двамата придружители с четири нашивки, те кимнаха и се оттеглиха толкова тихо, като икономи от викторианска Англия, каквито си и бяха.
— Предполагам, че трябва да започна с клише: И двамата се чудите защо ви събрах тук — поде Грифит, притиснал дългите си пръсти един към друг във формата на къщичка. — Е, нека обясня.
Това не беше Мойсей, нито проповедта му на планината, но не се различаваше много. Монологът на Грант продължи повече от половин час и съдържаше следните важни неща:
Най-напред, беше успял да убеди приятеля си, командващия военноморските операции, да ме извика отново, защото вярва, че мога да помогна на страната да разреши един от най-критичните проблеми със сигурността, т.е. кръвоизлива на ядрени технологии към Северна Корея, както се виждаше от престоя ми в „Нарита“.
Освен това за Грифит беше очевидно, че има организирана програма за кражба на ядрени технологии и „Червената клетка“ под мое ръководство трябва да бъде използвана, за да спре тези кражби, преди средствата за масова информация да се досетят за проблема. По този начин всичко щеше да се оправи и отбранителната институция да покрие нещата.
В края на краищата, продължаваше с рапсодията си Грифит, администрациите идват и си отиват, но системата остава. Системата е вечна.
Грифит ни се ухили. Той не беше ли доказателство за това? В края на краищата той беше олицетворението на безсмъртието на системата. Обясни, че като оставим шегата настрана, трябва да бъде защитена системата, а не политическите цели на определен президент или администрация.
Защо? Защото защитата на отбранителната институция означава сигурност на нацията. Това беше неговото далновидно мнение, както и на командващия и други подобни на него.
Освен това така бизнесът можеше да върви спокойно. Всяка програма, която настоящата администрация се опита да приеме, като се почне от политиката за Близкия изток и се стигне до предложенията за данъците за здравно осигуряване, непременно изтича към пресата. Белият дом е кофа без дъно. Пентагонът е малко по-добре. А що се отнася до Капитолийския хълм, е, всички знаем, че там е пълно с дребнави и егоистични задници, работещи на принципа всеки за себе си. Грифит се изсмя цинично: