— Тук съм от три десетилетия и все още не съм видял конгресмен или сенатор, който да предложи да плати чек за обяд или вечеря. Интересуват ги единствено парите и преизбирането им.
Извини се за отклонението. Призна, че Конгресът е едно от нещата, които би искал да изключи от работата си. Но те коват законите, с негова помощ, разбира се.
Накрая завърши с извода, че единственият начин да свършим работа е да постигаме целите си по таен начин. А според него в това аз бях майстор. Нямаше по-черен, по-страшен от Дик Марчинко Диверсанта. Следователно бях този, който трябва да се запише като доброволец за мисията.
Когато Пинки изсумтя, Грифит го сряза — каза му, че досега той само се е провалял. Изтъкна администраторските способности на Фъшкията, но го скастри за лошия му оперативен усет. Пинки се намръщи, но стисна устни.
Грифит продължи, че що се отнася до мен, идва ред на моркова и пръчката.
Обясни, че аз съм офицер, който става приятел на бойците, обича да пие със старшините в каюткомпанията, а не да сърба портвайн в собствената си каюта. Продължи, че ако наистина съм толкова загрижен за живота на хората си, то трябва да си върша работата добре. Защото, ако се проваля, „Червената клетка“ ще бъде разформирана и стрелците й — разпръснати по други специални групи. А всички хора, с които съм работил, или ще бъдат преназначени на други длъжности, или уволнени. Разбира се, за него това щеше да е много неприятно. Такава загуба на талантливи мъже. Но ще стане. Не трябва да се съмнявам и за миг.
Значи щях да съм командир на „Червената клетка“ с пълното одобрение на командващия военноморските операции, разбира се. Щях да получа звание полковник, но Грант обясни, че наред с престижния пост щях да поема и много отговорности. Трябваше да докладвам за всичко на Пинки и той щеше да бъде единственият ми контакт с Военноморските сили.
От това върху грозното лице на Пинки цъфна усмивка.
Грифит държеше да бъде спазвана йерархията в командната верига винаги и за всичко. В противен случай можеше да изтече информация. Да се разчуе. Операцията щеше да се компрометира фатално.
Естествено разбирах какво правят и всичко това никак не ми харесваше. Чукаха ме по всички показатели. Ако нещата минеха добре и спася задниците на останалите, Пинки щеше да заслужи цялата слава, а аз отново щях да изляза в пенсия, тихо, без никаква заплаха от ново неприятно за него предаване по „60 минути“. Ако се осерях, то за всичко щях да бъда виновен аз и можеха да ме осъдят при закрити врати и да ме изпратят в Левънфорд за десет до двадесет години. Или можеха, както ставаше в „Мисия невъзможна“84, да отрекат, че са знаели каквото и да е за това начинание, и да заявят, че действам сам и съм отвлякъл цяла бойна единица, за да я използвам за свои цели.
Не е изключено. Правили са го и преди. Точно това се опитаха да лепнат на Оли Норт например. А кой е по-подходящ да ме обвини в такова нещо, ако не самият човек, изписал топове листа на Военноморските сили за подобни неща — Пинки Прескът. За Дики ситуацията беше „Или губиш, или губиш“.
Настъпи тишина.
— Е — каза Грифит накрая, — какъв е отговорът ти, Дик?
Добре беше планирал тази операция. Написал си беше домашната работа. Много добре знаеше какво ще кажа. Това предизвикателство беше твърде голямо, твърде невъзможно, за да го откажа и да не изглеждам като някакъв путьо в собствените си очи. Вероятно е чел отчетите за пригодността ми. Знаеше какво пише в тях, а то беше, че никога, никога не приемах думата „невъзможно“, никога не приемах, че има граници за това, което аз и хората ми можем да постигнем.
— Добре, мамицата му. Става — отговорих. Майната ми. Майната му на Диверсанта.
— Добре. Изпълнението на твоята ВДД започва от днес.
На езика на Военноморските сили ВДД значи Временна Допълнителна Длъжност.
Предпочитах да мисля за това като за Вдървен от пиене Десантник Доброволец. Казах го. Грифит се засмя.
— Винаги невъзмутим, а, Дик? — След това погледна към Фъшкията, който седеше със злъчно изражение, а кокалчетата на ръцете му бяха побелели от стискане на облегалките на креслото. — Пинки?
Посрещна го тишина.
— Пинки, чакам.
Лицето на бившия министър на отбраната придоби такова изражение, което не може да се опише, но уплаши дори имен.
Сивопепелявото лице на Пинки побледня още повече, сякаш бе погълнал кордит.
— Добре, добре. Но не ми харесва.
— О, не трябва да ти харесва, Пинки — каза Грифит, — трябва просто да го направиш. — Езикът му се плъзна два пъти по горната устна — надясно — наляво, надясно — наляво.