Причината да не разбират това беше, че всички те бяха обучени за шофьори на кораби, авиатори или атомни подводничари, а не за гадни, долни, кофти бойци на джунглата. За войната мислеха по общоприетия стандартен начин — статични действия, при които фронтът не се измества много и при които едната страна напада другата с огромно количество хора, за да превземе територия.
Но както всички знаем сега и както малко знаехме тогава, Виетнамската война не беше от общоприетия тип. Не беше война за територии, нямаше огромни армии, застанали една срещу друга, както по времето на асирийците. Това беше брутална война в джунглата, водена преди всичко от малки групи силно мотивирани нападатели, подкрепени от големи групи силно мотивирани бойци. За да успееш, трябва да удариш врага така, както той би те ударил: вмъкваш се, спукваш му задника от бой и изчезваш по дяволите, преди да осъзнае какво му се е случило. Повечето от офицерите от Военноморските сили, с които работех, просто не можеха да схванат това.
Защо? Някои от тях бяха глупави. Други — страхливци. Други пък бутаха моливи и водеха бойците иззад бюрата си. Някои си отбиваха номера — щабари, които имат нужда от шест месеца в зона на бойни действия, за да продължат кариерата си. Но най-опасни бяха тези, които вярваха, че са стратезите на двадесети век, както Фон Клаузевиц87 е бил през деветнадесети. Те разработваха мисии, които гарантираха осемдесет до деветдесет процента щети на американските войски, като в същото време причиняваха малки или никакви щети на мистър Виктор Чарли88.
Аз разработих ефективен метод да се справям с всички тях — „Ако няма други заповеди“. Всеки път, когато извеждах хората си на лов, подавах плановете си съобразно заповедите в щаба. Моите планове винаги започваха по един и същи начин: „Ако няма други заповеди, аз отивам в горичката, за да избия тълпа Виктор Чарлита колкото мога по-брутално: За да сторя това, ще взема една речна патрулна лодка, ще награбя толкова муниции и въоръжение, колкото аз и хората ми можем да носим, и ще се отправим към гората. Когато свършим мунициите и вражеските тела, ще се върнем. С любов и целувки, Дик Марчинко Диверсанта, лейтенант, Военноморски сили на САЩ.“
След това предавах съобщението си в комуникационната барака и нареждах на радиооператора да го изпрати половин час след тръгването ни.
Разбира се, задниците в щаба се опитваха да ме намерят и да попречат на оперативния ми план. И познайте какво се случваше. Всеки път, когато се опитваха да ми се обадят, моят радиотелефон незнайно защо се оказваше изключен. Е, имахме заповед да поддържаме радиомълчание в храсталаците и аз просто следвах нормалните процедури. След около два месеца подобни мисии, задниците ме оставиха на мира и можех да убивам Виктор Чарли, без никой да ме притеснява.
Затова списъкът на Пинки не ме плашеше. Имаше начин да го заобикалям. Притесняваха ме графиците. Трябваше да спазваме нормалния график за работата на „Червената клетка“, както и да изпълняваме тайните мисии, заради които ме довлякоха обратно в армията.
Например, искаше да ме пусне да вилнея в щаба. Защо? Защо „Клетката“ да прави куп тъпи учения, след като националната сигурност е притеснена от група корейци?
Освен това там се намира и Следствената служба на Военноморските сили. Там се намира и кабинетът на командващия военноморските операции. Струваше ми се, че ако има място, където Пинки искаше Дик Марчинко Диверсанта, човекът акула от Делтата, да завира големия си словашки нос, това е Щабът на ВМС.
Това, от една страна. От друга страна, Пинки беше сред най-тъпите задници, които съм срещал. Може би просто не му пукаше къде ще се прокрадвам, може би смяташе, че ще удрям по-леко, ако действам срещу Следствената служба на Военноморските сили. Може би си мислеше, че ще ме хванат и ще ме хвърлят в пандиза и ще се отърве от мен веднъж завинаги.
Но много трябваше да го духа, преди това да стане.
Глава единадесета
По-малко от ден след като командващият ме отвлече, се срещнах с новата си група в бара „При Макгий Стрелеца“ на улица „Дюк“ в Александрия, който служеше като неофициален щаб на оригиналната „Червена клетка“. Изглеждаше подходящо място. Точно на паркинга на този бар стояхме и наблюдавахме как Змията и Пустър Петела се надпреварват по външната стена на седеметажния блок към апартамента, който Пустър делеше със Змията и разкошната му съпруга Кити.
87
Карл фон Клаузевиц (1780 — 1831) — пруски генерал, известен с трудовете си по военна теория и стратегия. — Б.пр.