Прав беше.
— Така е.
— Вярвам ти. Искаш ли да знаеш защо?
— Да.
— По две причини. — Той оваля набучените на вилицата палачинки в локвата сироп, завря ги в устата си и избърса брадата си.
— Първо, ти си такъв мошеник, кучи сине, че ако си искал да крадеш пари, сега щеше да си милионер. Та ти работеше с „черни“ пари, за бога, милиони долари, повечето в брой.
Имаше право. Ако исках да крада, имах огромни възможности: „Червената клетка“ носеше куфари, пълни с пари.
— Благодаря ти за вота на доверие, То Шо.
— Не си чул втората причина.
— Каква е тя?
— Твърде глупав си, Марчинко сан. Никога нямаше да можеш да го направиш, без да те хванат. — Посочи челото си. — Тук имаш само шибани камъни. — Засмя се. — Камъни. Този, който скача от самолет от десет хиляди метра, има камъни в главата си вместо мозък. А този, който го прави с напукана бедрена кост, трябва да бъде освидетелстван.
Какво можех да отговоря? Прав беше. Бях прекарал седемнадесет месеца със спукана кост на десния крак.
— Да, ама карам зъболекарите да използват новокаин.
— Къде ти го бият? В топките ли? Затова ли ти викат скапаната пишка? — То Шо се засмя и загреба още палачинки. — Е, значи си тук, за да провериш охраната?
— Виждам, че разузнавателната ти мрежа работи и в извънработно време.
Дойде ред и на бекона да бъде овалян в сиропа и изконсумиран. Поклати глава, докато дъвчеше.
— О’Баниън се обади. Помагам му понякога. Блек Джек винаги е бил добър с нас, та защо и аз да не му услужа от време на време.
— А, да.
Той приповдигна едната си вежда и ме погледна.
— Я стига с тия ориенталски неразгадаеми идиотщини. Както и да е, Том ме помоли да те наглеждам. Искал да те пазя да не убиеш някого.
— Звучи скучно…
— Защото, ако убиеш някого, трябва да е законно.
Засмях се.
— Това е друго нещо. — Сръбнах си кафе. Мразех кафето в японските хотели. Беше толкова слабо, че се виждаше дъното на чашката. — Като говорим за убийства — казах, — има ли някаква възможност да ми уредиш нещо за чукане?
Престори се на учуден.
— Искаш да се мушкаш?
— Винаги искам да се мушкам. Но сега не става дума за това.
То Шо изглеждаше засегнат.
— Искаш офицер, положил клетва да отстоява закона, да ти даде пистолет — на теб, осъждания?
— Да, нещо такова.
Той се усмихна. Кимна.
— Дадено. С какво искаш да ти духат — с „Браунинг“ или с „Грок“? — То Шо намираше, че е много остроумен.
Аз влязох в тона му.
— Бих искал „Рюгер“ или „Люгер“, но ще се навия и на „Грок“.
— Стлахотно — изкикоти се То Шо. Мразех кикота му. — И аз халесва „Трок“. Точен е. Лесно се пошистфа. Не теши. Мощен.
Отново преминах на английски.
— И един допълнителен пълнител, ако не те затруднявам.
— Няма проблеми. — Сръбна от кафето си. — А сега защо не ми разкажеш за пътуването си?
— Разбира се.
Това, което му разказах, му хареса.
— Време е. Там цари хаос. И най-лошото е, че не ни допускат вътре — пълномощията ни спират до оградата. Затова е голям проблем да следим лошите типове.
— Кои са те сега?
— Същите стари мутри. Тангата от японската „Червена армия“. — То Шо употреби жаргонната дума за терористи, използвана по радиостанциите. — Контрабандисти на хероин от Златния триъгълник. Севернокорейци. Нашите мафиоти от Якудза и от време на време по някой откачен фанатик. Обичайният персонаж.
— Все мой тип хора. Това осмисля живота. Днес ще се върна, за да се разходя из чакалните, и може би ще се опитам да вляза в складовете за храна. А утре сигурно ще пробвам подземните товарни складове.
— Искаш ли придружители?
— И още как. Разбира се.
— Добре. Отдавна не съм играл такива игри с вас, американджин14 задници.
— Не работиш ли с „Червената клетка“, когато са тук?
— Да. — Безстрастното лице на То Шо се смръщи. — Само дето вече не идват толкова често.
Знаех за какво говори. Слуховете достигнаха до мен, докато бях в затвора. Тюлените говореха предпазливо, защото телефонните ми разговори се подслушваха, но можех да чета между редовете. Командването не беше както трябва. Вече никой не воюваше за хората. Постът на командващия офицер се превърна в поредното място за отбиване на номера по пътя към адмиралската звезда. Не можеха да се поемат никакви рискове. Пътуванията бяха сведени до минимум, обучението не се водеше както трябва — само и само да се пестят пари. Гледаха да са в безопасност и прецакваха хората си.
То Шо изпука кокалчетата на пръстите си.
— Знаеш ли, че повечето пъти правят упражненията си на компютър — разиграват военните игри на екрана. А когато им се удаде възможност да излязат, трябва да носят униформи. Ризи тип поло с надпис „Червена клетка“ и черни шапки с някаква емблема.