— Глупости.
Как, по дяволите, ще могат да си вършат работата така? Идеята за „Червената клетка“ беше да прониква и използва слабостите на съоръженията, както биха постъпили истинските терористи.
— Да, глупости са, но сега работят така. Остана единствен взвод.
Знаех това.
— И само двама от твоите хора — Ники Гръндъл и Чери Ендерс.
Гръндъл и Ендерс наистина бяха мои хора. Мои стрелци. Бях ги превърнал от начинаещи попови лъжички в ловци водолази. Избрах ги за „ТЮЛЕН-6“. След това ги доведох в „Червената клетка“.
— Те са каймакът.
— Може би. Но напоследък не правят много неща. Всъщност, Дики сан, ти засрами твърде много командири на бази.
— Такава ми беше работата.
— Да, но я вършеше доста добре.
Имаше право.
— Да, но сега си отвън. Пенсиониран. „Червената клетка“ все още куцука напред.
— Зная. Понякога си мисля, че не е зле да се върна във Военноморските сили само за да отида със стрелците си на една голяма, сериозна операция.
— Е?
— Е, тогава се осъзнавам.
— Умно, Марчинко сан. — То Шо допи кафето си. — Е, какво ще кажеш да идем до града и да ти вземем един „Грок“, а може и да планираме нещо за престоя ти. Например вечеря, после посещение на един-два бара. Предполагам, че имаш огромна сметка за разходи.
— Правилно предполагаш. — Извадих една пачка йени, дебела пет сантиметра, и сложих седемнадесет хиляди на масата. — Това би трябвало да утоли апетита ти.
— По-добре остави още две хиляди и петстотин — каза То Шо. — Леля Джемайма вече не е евтина.
Глава втора
От хотела до службата на То Шо се стигаше за двадесет минути пеша. Скъсихме пътя през задни улички. Минахме покрай няколко общински и национални правителствени сгради, небостъргачи, модернистични кули с канцеларии и главни кантори на корпорации. Трудно си пробивахме път през тълпите от хора, тръгнали на работа. Дори най-добрите карти не могат правдиво да предадат лабиринта от улици и булеварди в Токио. За кръглоок като мен, който е бил в Токио само шест пъти и доста трудно се е оправял с няколкото улични знака, най-доброто беше да се опитвам да запаметя някои ориентири и да се движа по тях.
На юг от парк „Хибия“ свихме по една алея зад пресцентъра „Нипон“ и после зад още един ъгъл. Шестетажна сграда без прозорци блокираше пътя ни.
— Заден вход — обясни То Шо. Пъхна ключ в една сива стоманена врата, отвори я и ми направи път.
Влязохме в слабо осветен коридор, боядисан в същия гадно зелен цвят като полицейските участъци в Ню Брънсуик, щат Ню Джърси. Става дума за времето, когато редовно бягах от училище, а полицаите ме прибираха и ми създаваха неприятности. То Шо ме поведе нагоре по стълбите. Изкачихме три етажа, после минахме край дълга редица малки канцеларийки — по-скоро кубчета, — където много японски полицаи работеха, набираха безкрайната си информация в компютри, разговаряха по телефони и размесваха тестета хартия. Слязохме по друг коридор през верига от пропускателни пунктове на охраната, стигнахме ново стълбище и изведнъж се оказахме там, в стаята на „Куника“.
Стените бяха накичени с организационни графици, снимки на мутрите на японски престъпни семейства, както и националните и международните терористични организации. Един афиш на „Хеклер и Кох“ разкриваше уменията на английските командоси с автомати МП-5, когато нападнаха иранското посолство в Лондон през 1980 г. Голяма черно-бяла снимка в рамка показваше норвежки скутери „Ягерс“ по време на високоскоростно проникване по вода в територията на противника. Четирима тюлени с готови за стрелба автомати М-16 и МП-5 красяха американски афиш за набиране на кадри за армията. Имаше почетни значки и спомени от антитерористичните взводове GSG-6 на хер генерал Рики Вегенер от Германия, една доста голяма емблема на Insursari, италианските водолази от Ла Специя на Лигурийския бряг — ненормални, готови за стрелба рунтави задници, — както и два щика от френските нападателни групи GIGN15.
Сбърчих нос. Долових познатите остри миризми на препарати за почистване на цеви и на пот, усетих напрежението. Двама стрелци, току-що завърнали се от стрелбището с пушки за борба със снайперисти, с матови, непромокаеми черни куфари „Пеликан“, които все още смърдяха на барут, започнаха да се събличат. В ъгъла някакъв младок в тесни гащи от спандекс16, яке без ръкави и кожени ръкавици вдигаше тежести и пухтеше под сто и тридесетина килограмовите плочи. Доста се беше изпотил.
15
Groupement d’Intervention de la Gendarmerie Nationale, Френско поделение за борба с тероризма (фр.). — Б.пр.