Ден Пети: 06:55. Нод се обади. Кели и Брендан О’Донъл се придържали към туристическия си график. Това ме притесни.
— Дръжте си очите отворени. Струва ми се, че провеждат дълга, дълга операция по откриване на наблюдение.
— И аз мисля така, скипере.
— Добре. Затова направи абсолютно всичко необходимо, мамка му, да не ги уплашите, Нод. Иначе ще се чупят, ще си променят плановете и ще ни го наврат.
— Вече разбрах тези неща, скипере. В момента сме в повишена готовност, но се пазим да не ни видят.
Както всички добри старшини, и Нод беше овладял ситуацията.
— Браво, Нод.
Поисках да изпрати колкото може повече от хората да приберат нещата, които щяха да ни трябват — особено захранван с батерии уред „Магелан“ за глобално позициониране, за да можем да се движим в открито море.
— Ако не можеш да намериш такъв, ми кажи веднага.
— Дадено, скипере.
Ден Пети: 10:00. С френския си паспорт бях наел хотелска стая на остров Пико, когато двамата с Мик отлетяхме дотам, за да уредим лодката. Така имахме постоянна предна база за в случай че „Балтай“ спре тук, а не в Сао Мигуел. Стаята беше удобна и за най-трудната част от доставките: оръжията. Трябваше да имаме поне два пистолета, за да нападнем. Четири биха били още по-добре. Исках и чифт ловни пушки.
Оказа се, че пушките се намират лесно: ловът на птици е нещо обичайно в Португалия и Нод само трябваше да влезе в един магазин, където показал военните си документи и закупил законно една хубава пушка „Берета“ 12-ти калибър. Шест часа по-късно Дигър О’Тул направи същото в друг магазин за ловни стоки. Пристигнеха ли на Азорските острови, щяхме да отрежем цевите и прикладите, за да си направим лесни за скриване и смъртоносни рязани пушки.
Пистолетите бяха друга работа. В по-голямата част от Европа не е възможно човек да се сдобие с пистолет. Затова трябваше да си ги набавим по старомодния начин — с кражба.
Бумеранга и Скапания отлетяха за остров Пико, като си купиха билетите с френските си паспорти. Оттам се качили на ферибота за Терсейра, където скочили на автобус за летище „Лейес“, известно на ВОПЕР (това е ВОенен ПЕРсонал за сведение на всички не-ВОПЕР-и) като „Кръстопът в Атлантическия океан, база на силите на САЩ, Азорски острови и на 65-та ескадрила на ВВС“.
С помощта на военните си лични карти Бумеранга и Скапания Ранди просто влезли през главния портал точно когато започвало дежурството на вечерната смяна. ДП (дежурният полицай) с бели ръкавици и барета така и не надушил нищо нередно. На моите двама весели мародери им трябвал половин час, за да открият оръжейната на Кръстопътя на Атлантическия океан. Огледали се да няма никой, тихо отключили с шперц, вмъкнали се вътре, взели четири пистолета „Берета“ 9 мм, дванадесет пълнителя и двеста патрона, като всичко това сложили в раниците си. След това се измъкнали, заключили вратата, изнизали се спокойно в нощта и като изчакали смяната на дежурния, излезли през главния портал и се качили на ферибота за остров Пико, скрили оръжието в хотелската стая, която бях наел, а после се качили на първия самолет обратно за Сао Мигуел.
Знам, знам. Ще ми кажете, че всичко това май е прекалено лесно. Къде, питате, е бил мистър Мърфи? Как така никой не е обърнал внимание на Ранди и Бумеранга? Как така не е имало охрана, която да ги спре или да пита кои са те, по дяволите, и какво, по дяволите, правят в базата.
Факт е, че повечето от нашите военни бази са широко отворени и адски уязвими за терористични атаки или просто за създаване на хаос. Нищо ново: доказах това в края на осемдесетте години с „Червената клетка“, когато успях да сея хаос по базите на ВМС по целия свят, като „потопих“ един самолетоносач във Филипините, взех командира на базата в Норфолк за заложник, поставих експлозиви на борда на една ядрена подводница в Гротън и дори взривих самолета на президента при една симулация.
Е, както казват жабарите, Plus ça change, plus c’est la même chose. Или както знаещите френски сред нас биха го превели — дежа вю отново и отново. По дяволите, в среда, в която Държавният департамент позволява на руски офицер да постави подслушвателно устройство в заседателна зала или създава възможност преносими компютри със свръхсекретна контратерористична информация да се съхраняват в незаключен кабинет и следователно да бъдат откраднати от неизвестни лица, защо се изненадвате, че двама от моите талантливи, способни и много добре обучени свирепи воини се промъкват в база на Военновъздухарските сили и си тръгват с няколко пистолета? Това изобщо не трябва да ви изненадва.