Глава 18
Ден Десети: 04:10. „Балтай“ влезе леко в пристанището в Хорта, изплува като призрак от нощта, а навигационните й светлини мъждукаха слабо в тънките валма утринна мъгла, която се стелеше над водата. Аз стоях там на пост от полунощ под прикритието на една уличка без изход, която излизаше към пристана, без да обръщам внимание на студа и влагата, и оглеждах хоризонта с монокуляра за нощно виждане, който Мик беше опаковал в ръчния си багаж. Да, по моята преценка за време, скорост и разстояние „Балтай“ не се очакваше да пристигне до Ден Единадесети. Но тук, на Фаял, реших да следвам Божията заповед на Войната със специални методи да не си въобгъзявам нищо. И затова провеждахме постоянно наблюдение за „Балтай“ от мига, в който бяхме дошли.
Възложих си най-лошата смяна: 22:00 до 06:00 часа. И мога да ви кажа sans никакви уговорки, че до момента бях изживял шест часа мизерия. Но както обясних още в Буенос Айрес, мизерията е същността на наблюдението. Не можеш да се отпуснеш, да се измориш или да починеш. Мисълта ти трябва да остане нащрек — към обкръжението и към задачата ти. Да, бях схванат, измръзнал и отегчен. Но в мига, когато „Балтай“ навлезе в полезрението ми, получих възнаграждение за търпението, схванатите крака, врат и гръб.
Тя се появи от тъмното, тиха като привидение, голяма почти колкото есминец — и без съмнение почти толкова бърза. Чуваше се само плискането на водата между пилоните и как от време на време някоя вълна плясваше във вълнолома. Вълнението ми беше осезаемо: косата на тила ми се изправи, когато голямата яхта влезе в пристанището — свирепите ми инстинкти ми подсказваха, че на борда има някаква опасност. „Балтай“ премина съвсем бавно край далечната страна на вълнолома. На двеста метра от най-големия пилон двигателите й се включиха на заден ход, задействаха се предните маневрени двигатели и яхтата спря леко. Аз клечах зад влажния бетон, като уредът за нощно виждане се подаваше леко, просто в случай че на борда имаше скрит наблюдател.
Върху рубката се въртеше радарна чиния. Зад нея се виждаше къса аеродинамична антенна мачта, към която забелязах закрепени няколко антени с дециметров и метров обхват. Зад мачтата се виждаха частично скрити бели сфери, високи към метър — несъмнено антени за телекомуникация. Чух металическото тракане на котвената верига, която се спусна през единадесетте метра до дъното на пристанището. След това отново настъпи тишина.
Огледах яхтата с уреда за нощно виждане, за да открия нещо като ракети. Не видях нищо такова. Дванадесетметровият куполоподобен покрив на горната палуба, над главната кабина, беше единственото място, достатъчно голямо да скрие чифт ракети „Екзосет“ и пусковата им установка. Вероятно бяха разтоварили хеликоптера и скрили ракетите точно там.
Преместих поглед. Точно до хеликоптерната площадка имаше двама членове на екипажа, облечени като за вахтени наблюдатели. Завъртях монокуляра напред. Различих трима души в рубката, силуетите им се осветяваха в моя уред за нощно виждане от лампичките на приборите на яхтата. Долових движение в задната част ляво на борд под рубката и главния салон с вътрешния басейн. Двама членове на екипажа спуснаха стълба и един понтон от отсамната страна на яхтата. Други четирима се суетяха около кърмовите кранове за спускане на лодки и пуснаха малка лодка, която беше изтеглена напред и вързана към понтона при стълбата. Но екипажът спря дотук. След като завързаха лодката здраво за стълбата, всички изчезнаха.
Логично, стори ми се. В Хорта нямаше много влекачи. Затова „Балтай“ щеше да се върже за пристана — пред нея той щеше да изглежда като джудже, — за да дозареди гориво и да натовари други провизии. Но това щеше да стане чак след 06:00 часа, когато пристанището започне работа. Дотогава яхтата щеше да стои на котва.
09:55. Останах скрит. Нямаше нужда Джери да ме вижда. Още не. Изпратих Бумеранга, Найджъл и Хюго за сутрешно разузнаване. Те се поразходиха до пристанището и Бумеранга и Хюго завързали разговор с един от докерите, които помагаха за дозареждането на „Балтай“. Необходими били само две минути ахкане и охкане във връзка с луксозната яхта, на чийто борд се намираха Джери Кели и Брендан О’Донъл. Найджъл останал назад, за да направи тихичко схеми и да си запише важното. Към 10:25 Бумеранга чул, че „Балтай“ трябва да тръгне точно в началото на следващия ден. По-точно казано, три часа сутринта. Началникът на пристанището се оплаквал открито, че трябва да работи допълнително. Към 11:00 Найджъл успял да свърши с рисунките, които щяха да ни помогнат да се ориентираме при нападението. Той беше отбелязал също, че на кърмата на „Балтай“ има малък трамплин за гмуркане. Това щеше да улесни значително нашия първоначален щурм. Повярвайте ми, не е лесно да опитваш да се качваш с бой по въже на кораб в движение.