00:02:21. Заплувах странично и тромаво, забавян от тежкия клин в ръката си, напред към пилоните от лявата ми страна. Губър и Дигър ме последваха, като тихо, но решително плуваха след мен.
Преминахме под първия пилон, промъкнахме се между две рибарски лодки, а после пресякохме двадесет метра открита площ до следващия пилон. Изчаках, като студената вода щипеше пръстите на краката и на ръцете ми, докато моите бойци ме настигнат. Дигър не беше и на десет секунди зад мен. Но измина повече от минута, преди да се появи Губър. С ръце попитах какво става. Той сигнализира в отговор, че му се е схванал кракът.
Кучият син нямаше да ми е полезен в това състояние. Заповядах му да се връща. Той ми отвърна със среден пръст. Сиреч че ще изпълни мисията.
Разбирах го. Негов приятел беше убит от тези задници и нищо на света нямаше да му попречи да изравни резултата.
00:05:55. Показах се на повърхността между две платноходки с по две мачти, закотвени срещу „Балтай“. Чувах музика от голямата яхта. Като гледах платноходката да се намира между мен и „Балтай“, за да не попадна в осветената област, тръгнах към края на пристана и се пъхнах под него. Дигър ме настигна и аз му обясних с ръце какво искам от него. Когато най-после дойде и Губър, бях твърд: той или ще ни чака тук, или се връща. Не исках да рискуваме и да привличаме внимание.
По лицето му разбрах, че не хареса заповедта ми, но щеше да я изпълни.
Съвсем тихичко му прошепнах, че е добро момче. Дигър го освободи от клина, с който той плуваше, и ми го подаде. Опитах да държа двата клина с една ръка. Невъзможно. Тази работа нямаше изобщо да е весела. Но нямах възможност да се оплаквам. Поех си голяма глътка въздух, прецених позицията си и се гмурнах.
Беше тъмно и студено. Аз плувах — ако може да се нарече така — внимателно, притиснал металните клинове към тялото си — не исках да удрям трюма на яхтата и привлека нечие внимание, — като се движех по тинестото дъно, докато направих двадесет и трите ритвания, които по моя преценка щяха да ме изведат от другата страна на голямата яхта.
Леко се вдигнах нагоре, като с десния лакът пробвах какво има пред мен. Докоснах металния трюм. Тръгнах нагоре, нагоре, нагоре, покрай голямата яхта и изплавах точно където исках: право под кърмата. Това беше една защитена зона, в която не се виждах, освен ако някой не се прехвърлеше през парапета на кърмата и не се наведеше много, много навън.
00:09:33. Ръцете ми бяха се схванали до лактите. Усещах натиск в гърдите си. Чувствах се леко замаян, като всичко това ми казваше, че започвам да измръзвам. Поех глътка студен и влажен въздух и изчаках да дойде Дигър. И чаках. И чаках.
Най-после и той се появи откъм левия борд, като плуваше внимателно, за да не развълнува водата. Беше се объркал и отишъл чак под носа. Но пък той си е градско момче, което не може да се оправя лесно без указателни табели.
Откачи мрежата от врата ми и я разгънахме, за да е по-лесно, когато слезем под повърхността, където щяхме да работим слепешката. След това нагласих двата клина възможно най-надеждно в мрежата. Не исках мистър Мърфи да ги измъкне, когато закачим мрежата за гребния винт.
00:11:11. Опипом се ориентирах под кърмата, спуснах се под повърхността и без да мога по никакъв начин да се издърпвам покрай трюма, ритнах надолу в посоката, в която смятах, че се намира големият винт.
Груба грешка, мамка му. Праснах си главата в шибания остър ръб на лопатката на винта. Инстинктивно вдигнах ръце към нея — и изкривих очилата си. Нещата не вървяха добре.
Изплавах възможно най-тихо, източих очилата и отново ги нахлузих на главата си. Сега установих, че не виждам добре с дясното си око. Миех си лицето, когато Дигър изплува близо до мен. Разгледа ме отблизо.
— Порязан си — прошепна едва-едва и докосна челото ми пет сантиметра над дясното око.
Свих рамене. Не чувствах нищо, мамицата му — заради студа, мисля, — и затова избърсах лицето си, притегнах каишката на очилата и отново се спуснах под повърхността.
00:12:55. Този път успях да се опазя от винта. Ръката на Дигър намери моята и успяхме да нахлузим мрежата върху големия гребен винт и вала, преди да се наложи да изплаваме и да си поемем глътка свеж въздух.
00:16:48. Измъкнах се на повърхността, напълних дробовете си с въздух и се върнах на работа. С ножа си разрязах мрежата, за да мога да я навия около вала и да я омотая добре около перките. Само дето беше трудно човек да ползва нож в тъмното. Постоянно го изпусках и трябваше да го дърпам за въженцето, след това да намеря парчето мрежа, което бях рязал опипом, и да започвам отново.