По което време ми беше свършил въздухът и се налагаше да изляза на повърхността, да си поема дъх и пак да се спусна.
00:21:20. Вече ми бяха изтръпнали и раменете. Не чувствах краката си. Водата пареше от студ. Но упорствахме и работехме възможно най-бързо, без да вдигаме шум. Накрая успяхме да поставим мрежата така, че когато винтът се завъртеше, клиновете да го повредят.
00:22:49. Изплувахме на повърхността. По очите на Дигър разбрах, че вече отдавна е надминал оперативните си възможности. Е, и аз бях така. Но това нямаше значение. Воините СВЪРШВАТ ШИБАНАТА РАБОТА, КАКВОТО И ДА ИМ СТРУВА ТОВА. А трябваше да проверим шибаната мрежа още веднъж. Не мислех да позволявам на мистър Мърфи да осере операцията ни — сега или по-късно. Прекалено важна беше.
И така, без да обръщаме внимание на студа и болката, се гмурнахме пак в тъмното, прокарахме изтръпналите си длани върху мрежата и направихме абсошибанолютно всичко необходимо клиновете да останат където трябваше, за да повредят „Балтай“ достатъчно, та да остане тя тук няколко часа, но повредата да не бъде трайна. И после, след като бяхме свършили цялата тази работа, заради която трябваше да се гмуркаме три пъти, излязохме на повърхността измръзнали и останали без дъх и опряхме глави на кърмата на яхтата. Бяхме напълно обезсилени. Бяхме физически и умствено изтощени. С угасени светлини. Чувствах се… замаян. Мислите ми се зареяха. Това не беше добре. Насилих се да погледна часовника си, като с усилие разчетох осветения циферблат. Опитах се да намеря думи за видяното, но открих, че съм тъп и неспособен за това. Но продължих да се боря и да насилвам мозъка и очите ми да влязат в синхрон и най-после реших, че времето е 00:31:33. Това не означаваше ли, че работим в червената зона? Не означаваше ли, че ще загубим контрол над мускулите си? Някъде отзад в заскрежения ми мозък светна предупредителна лампа и разбрах, че ако не се боря, рискувам да се удавя. А трябваше да се връщаме през широкото пристанище със студена и мръсна вода.
Праснах Дигър по рамото.
— Трябва да тръгваме — изграчих.
След това поех напред.
Прибрахме се в хотела в 20:40. Тъй като човешкото тяло се охлажда двадесет и пет пъти по-бързо в студена вода, отколкото на студен въздух, температурата на тялото ми беше стигнала до 35 градуса през тридесет и петте минути и половина престой в пристанището, за да вържа божиите дела под „Балтай“.
Стоях под горещия душ и опитвах да вдигна телесната си температура. Не беше лесно. На излизане от водата в пристанището бях измръзнал като замразено пиле. Без помощта на Мик сигурно нямаше да успея да се върна до хотела. Позволете да ви поднеса нелакираната истина за Воюването: трудна работа е и старото свирепо тяло я понася с усилие. Всъщност Воюването е най-подходящо за младоци, чиито тела могат по-лесно да поемат натъртванията, ударите, цицините, сътресенията, раните и охлузванията, които са част от работата. Тръгнеш ли по неизбежната пързалка надолу към средната възраст, тялото иска повече време, за да се възстанови от злоупотребите, които хора като мен са склонни да стоварват върху него.
И така, удрян, зашеметен, млатен и доведен до състояние на крайна умора, стоях под горещата вода около три четвърти час, докато спрях да треперя. После стоях още петнадесет минути, преди да започна да усещам пръстите на ръцете и краката си. След това се подсуших с хавлията, сложих си парче лейкопласт на дългата четири сантиметра рана на челото, увих се в купчина одеяла и тъй като никой не ми предложи онова, което всъщност исках, а то представляваше чаша лекарство „Бомбайски сапфир“ и дълго, дълго киснене между двойка топли бедра, се хвърлих на леглото за бърз боен сън. Реших, че към половин час ще ми е достатъчен, защото исках да съм станал, за да видя резултатите от усилията си в пристанището. Включих безотказния си биологичен будилник, легнах на матрака и затворих болните си за сън клепачи.
Глава 19
Претърколих се и погледнах цифровия часовник-радио на масичката до леглото. Ярките сини цифри ми показаха 07:35. Ох, еба си. Ох, мамата. Ох, ебасимамата. Ох, маматасиеба. Седнах и опипом намерих ключа за лампата, а после примигнах, когато тя светна. Стаята беше празна, а щорите и завесите закриваха плътно двата малки прозореца. Измъкнах се от завивките, станах и се втурнах към банята. Защо, дявол да го вземе, никой не ме беше събудил?