Ден Дванадесети. 08:12. Бумеранга, Таймекса и Дигър се трудеха над чинии с шунка, яйца и сирене в ресторанта на хотела. Аз си взех чаша кафе от бездънната шведска маса и седнах при тях. Ръгнах Бумеранга по рамото.
— Благодаря, че не ме събуди.
Бумеранга сви рамене.
— Слушай, Pibe, да ти го начукам. Стори ни се, че ти трябва почивка, затова те оставихме да спиш. Освен това нямаше кой знае колко работа.
— Как е Губър?
— Зле. Излезе да потича, за да си оправи крака.
— А „Балтай“?
— Изглежда, „Балтай“ е закачила някаква рибарска мрежа, скипере — ухили се Губър. — И си повредила винта. Ще останат тук докъм тринадесет часа.
Погледнах Дигър. Определено не ми изглеждаше уморен.
— Ти как си?
— Като пич, скипере — отвърна той.
Наведе се над масата и заговорнически ми прошепна:
— Само дето, като се върнахме в хотела, не си усещах пишката. Та затова потърсих да я сложа в нещо горещо и мокро, та да се върне усещането. Късметлия съм, защото намерих чифт топли бедра и големи цици в хотелския бар. Трябва да ти кажа, че португалките са голяма работа. Пък и знаят разни номера… майчице.
Така мразя младите. Изгледах Дигър мръснишки.
— Благодаря, че го сподели с нас, Едуин.
Отпих от кафето. Таймекса се обади:
— Та няма за какво да бързаме, скипере. Разполагаме с цялата сутрин. Защо да не закусим като хората?
Погледнах двете чинии пред него, които той беше отрупал с късчета жълто португалско сирене, нарязани домати, пушена шунка и бъркани яйца. Другата чиния съдържаше кифлички, последното сладко руло и половин дузина филийки бял хляб, обилно намазани с масло.
— Виждам, че не си срамежлив.
— По дяволите, скипере, нали всичко е включено в сметката на стаята. Защо да се пилее?
Всъщност хлапето имаше право. В нашия занаят човек никога не знае кога ще може да яде. Затова си взех чиста чиния от масата и се отправих към шведската маса. В този момент Таймекса ми подаде чинията си за хляб.
— Извинете, сър, тъй като вече сте станали, бихте ли ми донесли още хляб?
О, супер: моят екип от весели мародери вече включваше Дигър с вечно вдигнатата пишка и шибания Оливер Туист. Предполагам, че аз бях Бъмбъл. Всъщност май беше точно така. Ако си спомняте, господин Бъмбъл беше… гробар.
09:20. Мик и Хюго бяха на пост. Дежурството не беше особено тежко, тъй като се бяха нагласили на една маса на малко външно кафе с изглед към пристанището. Но не бездействаха съвсем. От време на време Мик поглеждаше към яхтата през бинокъла си. Така можеше да разбере къде какво има, защото качим ли се на борда, нямаше да имаме време за търсене и оглеждане.
Останалите се заехме да товарим нашата лодка „Зодиак“. Дигър и Найджъл напълниха червените пластмасови туби с гориво и ги завързаха в кърмовата част. Аз вече бях заредил вградените резервоари. Случайно бях решил да купя и друг десетлитров контейнер с бензин. С него щях да допълня резервоарите, преди да тръгнем. Можехме да го изхвърлим в морето. Бумеранга и Скапания прибраха двете пушки (които Нод беше отрязал и направил четиридесет сантиметра дълги), пистолетите, пълнителите и мунициите в сандъчето под двойната седалка. Губър намери допълнителни батерии за навигационния уред „Магелан“ и ги сложи в найлонов плик. Таймекса прибра рибарската мрежа, която щяхме да използваме като щурмова стълба, и въжето с импровизираната кука в сандъка в предната част на лодката. Нод се захвана с преносимия компютър, за да намери допълнителна информация за евентуалните цели.
Лодката ни нямаше предпазно стъкло, затова опаковах всичките водолазни маски за в случай че времето се развали. Униформата на деня трябваше да бъде тъмни дрехи: дънки и тениски, над които щяхме да облечем найлонови анораци. Под тях щяхме да носим късите си сърфистки костюми. Знаех от опита си от предишната вечер, че нямаше да са ни от голяма полза, ако стане много студено. Но пък аз не планирах да стоя в открито море много време.
10:17. Закотвихме лодката в далечния край на пристанището. Обърнах се към Мик.
— Как е?
— Оправят се — отвърна Мик с плътния си уелски акцент. — Махнаха мрежата преди около два часа. Екип водолази още се занимава с винта, но са почти готови.
— Нещо за нашите момчета?
— О, да. В рубката са и мърморят на капитана и на боцмана.
— Откъде знаеш това?
— По жестовете на Джери, приятел. По жестовете на Джери.