— Какво искаш да кажеш?
Той ми подаде бинокъла.
— Виж сам.
Нагласих фокуса, докато забелязах Джери. Той беше изправил един от членовете на екипажа до стената и го млатеше. Извърна се, направи една крачка, сякаш за да си тръгне, после се извъртя рязко и жестоко ритна моряка. Той се свлече като пословичната sac de merde115. Джери погледна брат си. Различих ясно злобната усмивка на Гуилям.
Върнах бинокъла на Мик.
— Хубави момчета са нашите, а?
Мик изръмжа:
— Прав си — ако харесваш гадните чикияри.
10:54. Мик съобщи, че „Балтай“ тръгва бавно на заден ход. Казах му да се качи в лодката. Все още не знаехме коя е целта им. Но всъщност тя не беше важна, защото щеше да стане очевидна, когато излязат в открито море. Ако „Балтай“ тръгнеше в северна посока, щяха да стрелят по супертанкерите. Ако тръгнеше на юг, щяха да гонят „Кралица Елизабет 2“ по пътя между Фунхал и Лисабон.
11:00. Нод скочи в лодката, стиснал компютъра под ръка.
— „Кралица Елизабет 2“ е — каза.
— Откъде знаеш?
— Защото — отвърна — последните две отсечки от пътуването са посветени на определени теми.
— Теми?
— Ангажирали са важни персони за лектори. Важните персони получават безплатен първокласен круиз в замяна за лекцията. А имената им привличат хора. Сегашната тема е за политиката в новия век. На борда е лейди Тачър. Също и генерал сър Майкъл Роуз. Както и сенатор Джордж Мичъл.
Маргарет Тачър, разбира се, е бившата министър-председателка, която през седемдесетте и осемдесетте години преобрази Великобритания. Майк Роуз е стар колега на Мик. Беше начело на 22-ри полк на САС, а после ръководи британските войски в бивша Югославия. Преди няколко години го посветиха в рицарско звание. А Джордж Мичъл? Той е бивш американски сенатор и главният архитект на мирния договор в Северна Ирландия, известен като Споразумението от Разпети петък.
Две ракети „Екзосет“ стигаха да бъде потопен „Кралица Елизабет 2“. А и водата северно от Мадейра беше дълбока: две хиляди и петстотин фатома, което се превежда като почти три мили. О, корабът имаше достатъчно спасителни лодки, за да е сигурно, че повечето хора ще се спасят. А и екипажът беше обучен за работа в критични ситуации. Но самият факт, че Джери и Гуилям можеха да ударят и потопят флагмана на британския пътнически флот, щеше да има невероятни политически последствия.
Не че щеше да им се размине, разбира се. Защото, за да стигнат до „Кралица Елизабет 2“, трябваше да минат през moi.
11:28. „Балтай“ излезе леко от пристанището Хорта, а после зави в северна посока, около остров Пико. Предадох управлението на Бумеранга. Ние се движехме на около две морски мили зад голямата яхта, като се придържахме до брега. Лодката ни не даваше радарна картина по-голяма от тази на малък кит. Но дори и така се движехме в зигзаг, за да не привличаме внимание.
12:28. „Балтай“ ускори малко. Сега движеше с двадесет и пет възла. Ние я следвахме през пролива между Сао Хорхе и Пико, а после в открито море, което щеше да ни изкара край остров Сао Мигуел. За тях плаването беше лесно. За нас нещата не бяха чак толкова приятни. Небето беше облачно и вятърът се засили. Трудно беше да държим малката лодка стабилно и след около час и половина Бумеранга предаде управлението на Губър, за да отпочинат ръцете и раменете му, поели доста удари.
Удари бяхме поели всички. „Зодиак“ не е лодка, която се прави за комфорт или за дълги преходи. Това е съд за къси разстояния, направен за скорост и маневреност. В открито море след няколко часа сред половинметрови вълни човек усеща бъбреците си, сякаш върху тях се упражнява Майк Тайсън, докато се возите с него на влакче на ужасите. После идва и факторът намокряне. Доста вода поехме в лодката — не достатъчно, за да не смогват автоматичните помпи, но достатъчно да ги кара да се напъват здравата. Но всички бяхме мокри — което означаваше, че с всяка измината минута ни ставаше все по-студено, защото с тридесетте възла скорост си бяхме осигурили измръзване от вятъра.
Но както си спомняте, измръзването под вода е двадесет и пет пъти по-силно от това в студения въздух. Погледнах Мик, който не е свикнал с подобно морско наказание. Стиснал беше челюсти, а от лицето му капеше вода. При всеки разтърсващ кокалите удар ръмжеше. Но се държеше като всички нас — стискаше тракащите си зъби и продължаваше да продължава.
16:35. По моя преценка се намирахме североизточно от големия остров Сао Мигуел. Преценка, питате? Ами онзи „Магелан“, питате? Ами нека ви кажа за глобалните позиционери „Магелан“ — особено онези от първо поколение. Те не са направени за подобно насилие. И затова показанията от него бяха спорадични. А тълкуването им се затрудняваше от факта, че трябваше да държим апарата в найлонов плик, за да е сух. В 16:30 вече не работеше изобщо. От влагата? Или от батериите? Кой знае — и по-важно, на кого му пукаше. Знаех само, че в момента я карахме само на чиста воля и по компаса на Ранди.