Вече не беше студено. Вече шибаният студ не се броеше. Не беше фактор, защото гневът ми ме поддържаше нагорещен до червено. Пък и не ми трябваше да виждам червените сигнални светлини на „Балтай“. Знаех с точност до метър къде е тя, къде са те и щях да стигна дотам още сега, сякаш самият аз бях шибана ракета „Екзосет“. Воден от инстинкта си, по-изострен от всякаква проклета радарна направляваща система, се насочих към „Балтай“, натиснах газта докрай, изправих лодката на гъз и тръгнахме през водата с максимална скорост.
В слабата и изчезваща светлина проверих обветрените и мокри от вода лица на хората. До един бяха Воини. Излъчваха го от всяка своя молекула. Имаха воински лица: РЕШИТЕЛНИ, ТВЪРДИ, НЕОТСТЪПЧИВИ, БЕЗКОМПРОМИСНИ, РЕШЕНИ. Те знаеха рисковете и имаха желание да рискуват, защото живееха по Кодекса на Воина. Разбираха, че за тях няма граници, че са в състояние да постигнат победа и при огромни трудности. Разбираха смъртта и можеха да я приемат, макар да предпочитаха живота.
Фактът, че аз бях тук и сега, готов да вляза в БОЙ, почти ме накара да се просълзя. Вижте, за мен това е и винаги е било нещо силно емоционално. Трябва да разберете колко силно обичах тези мъже и уважавах уменията им, способностите им и посветеността на задачата. Бих убивал за всеки от тях, така както те биха убивали за мен. Това създава невероятна спойка сред мъжете. По много начини връзката е дори по-близка и от брака. По-трайна от самия живот.
Позволете да стана още по-сълзлив за момент и да се разкрия пред вас. Един от най-щастливите аспекти на живота ми е, че винаги съм имал благословията да мога да водя Воини като тези. Разбира се, винаги съм вярвал, че най-големият дар, който Богът на ВОЙНАТА може да даде на човек като мен, е група ВОИНИ; Воини като тези мъже, за да мога да ги водя във велика битка и да споделяме абсолютната опасност и риск, последвани от абсолютната радост от победата.
17:19. Внезапно се загубихме в облаче мъгла. То просто се спусна върху нас и се озовахме в него, преди да мога да реагирам. В един момент около нас виеше вятър и валеше дъжд и човек виждаше океана. В следващия всичко изчезна. Сякаш някой ми беше завързал очите. Ако шибаната мъгла не се вдигнеше скоро, щяхме доста бързо да загубим ориентация. Човек губи всякакво чувство за посока, време и пространство, когато не вижда. Точно това се случи с Джон Кенеди Младши в нощта, когато заби самолета си в океана. Влязъл в подобна зона и опитал да следва инстинктите си, а не приборите. И това решение го уби.
Аз не мислех да следвам стъпките му.
— Скапан…
Тази дума беше достатъчна. Скапания Ранди вече държеше своя компас „Силва“, напъваше се в тъмното и през петнадесет секунди ми казваше посоката, докато летяхме през непрогледната мъгла и опитвахме да не се отклоним от курса и скоростта. Не се поколебах и за миг, като натисках газта докрай и лодката подскачаше неумолимо напред в нощта.
17:23. Валмо след валмо мъглата се изпари. Сега се озовахме отново само в дъжд и вятър. Но приближавахме — почти предвкусвах предстоящото. И тогава, и тогава… косата на тила ми внезапно се изправи. Мик също долови нещо: видях го да се напряга. И след не повече от пет секунди я видяхме. Тя беше на не повече от шестстотин метра пред нас, на около двадесет градуса дясно на борд, в посока, успоредна на нашата, а следата във водата се виждаше дори и в тъмното и сред вълните.
Погледнах Скапания и казах само:
— Благодаря, Скапан.
Погледът му показа, че не трябва да казвам нищо, но той беше доловимо щастлив, че съм го казал.
Докато се приближавахме, момчетата се заприготвяха. Разположиха се така, че да позволят на лодката максимална свобода на движение. На лицата им вече стояха Бойните гримаси като абсолютни маски.
17:25. Промених курса, като се приближих на четиристотин метра право зад „Балтай“. Има нещо в тази яхта, за което не бях споменал, нещо, което не бях отчел преди: тя беше шибаняшки огромна.
Да, казах ви, че „Балтай“ беше голяма яхта. Деветдесет метра дълга, а може би и повече. Това е повече от много от бойните кораби на Военноморските сили. Със сигурност беше с повече от тридесет метра по-дълга от корабите за крайбрежно патрулиране, с които разполагаха тюлените (а и по-смъртоносна тази вечер). Но големината и мощта, а и енергията на плавателния съд могат да бъдат преценени истински само от водата. О, да, самолетоносачът е впечатляващо голям на кея: огромен, надвиснал сив плаващ град. Но там, в открито море, когато се доближиш към него с малка лодка, става още по-грамаден, масивен, колосален, защото се движи, а също и защото излъчва големи количества енергия — енергия, която човек може дори да усети, когато се доближава.