17:43. Нод се качи като рак по мрежата, а после от безопасната си позиция на трамплина отвърза мрежата и я метна обратно в нашата лодка. Изтегли въжето, докато тя застана под бялата спасителна лодка на „Балтай“. След това се прехвърли през парапета, дръпна трамплина на мястото му и го затвори с резетата.
17:44. На борда се качихме в пълен състав. Лодката ни беше завързана стабилно за яхтата, но невидима, освен ако всъщност човек не увиснеше през парапета, защото пречеха крановете и спасителната лодка в кърмата на яхтата.
И така, до момента бяхме постигнали пълна изненада. В известен смисъл това можеше да се очаква. Беше съвсем тъмно. Времето бе лошо. В такава нощ, ако не си вдигнат по тревога, затваряш всички врати на кораба си и се оттегляш в койката за тих сън или за да си дърпаш шушулката, загледан в списание „Плейбой“ или „Пентхаус“. Но това не означаваше, че наоколо няма дебнещи вражески настроени лица.
17:45. Под прикритието на междинната палуба се разделихме на предварително определените работни групи. Бяхме запомнили схемите на Найджъл и знаехме къде отиваме и повече или по-малко как да стигнем дотам.
Взвод „Делта“ с Мик тръгна дясно на борд, като Мик водеше, следван от Скапания Ранди, Хюго и Найджъл, невъоръжен. Губър беше тиловата им охрана. Задачата — да завладеят каютите на екипажа, столовата и машинното отделение.
Моят взвод „Браво“ тръгна ляво на борд. Аз поведох, последван от Бумеранга, Нод и Таймекса — двамата невъоръжени и в средата, — а Дигър с пушката ни пазеше тила. Нашата цел беше горната палуба и по-нагоре, където се намираха радиокабината и рулевата рубка, главният салон и, разбира се, каютите с братчетата Кели и ИИРА-джийската торба за боклук Брендан О’Донъл. О, много ми се искаше да им направя малко рум сървиз.
Но трябваше да свършим малко работа, преди да се позабавлявам. Първата ми задача беше да спра комуникационните уреди на „Балтай“. Не исках никой да изпраща съобщения за бедствие. След това щях да спра двигателите. А след като корабът станеше мой, можех да се заема с истинската работа за вечерта: да изпращам тангата по предназначение.
Глава 21
17:46. Като се криехме зад преградната стена, тръгнахме към средната част на яхтата, към люка, който щеше да ни изведе до стълбите за горната палуба и за салона. Там се намираха и мостикът, и комуникационната кабина.
Стигнахме до люка и се подредихме от страната срещу пантите, притиснахме се към стената и внимавахме да крием главите си над дебелото двойно стъкло. С пистолет, хванат здраво в дясната ми ръка и притиснат до тялото, плъзнах леко лявата си ръка по студения метал и стиснах дръжката твърдо, за да отворя л-е-к-и-ч-к-о.
Шибаната дръжка се завъртя сама. Рязко дръпнах ръка назад в мига, когато вратата се отвори.
Той излезе през нея с цигара в лявата ръка. Очевидно не беше моряк, защото гледаше право надолу, в краката си, и стъпваше съвсем внимателно, за да прекрачи прага на люка, без да се препъне или да загуби равновесие, докато корабът се люлееше по вълните.
Мистър Тромав не ме забеляза, докато не стана твърде късно: гледаше другаде, не очакваше да срещне някого, очите му бяха привикнали на яркото вътрешно флуоресцентно осветление, а на палубата беше тъмно. Когато ме видя, изпусна цигарата и отвори уста паникьосан, сякаш за да изкрещи.
Но беше много късно. Аз бях вдигнал пистолета още докато отваряше вратата, и с всичка сила го праснах точно по темето, като счупих възможно повече кости. Мистър Тромав падна и докато Бумеранга се промъкна зад мен и тихо затвори вратата, аз скочих върху онова копеле и го заудрях по лицето с дръжката на пистолета, докато спря да мърда. Поех си дъх, обърсах окървавеното оръжие в дрехите му, а после го заврях в колана си. След това, като продължавах да седя върху онзи, му счупих врата просто за да съм сигурен, че няма да вдига никакъв шум.
Махнах се от него. Нод и Таймекса го претърсиха бързо. Онзи не носеше оръжие — добър знак, — нито документи. Имаше смисъл в това. За какво, по дяволите, ти е нужен портфейл посред шибания океан? Двамата тюлени вдигнаха тялото на мистър Тромав от палубата, отнесоха го настрани и го претърколиха през парапета в пенливия океан.
Сега часовникът започна наистина да тиктака, защото рано или късно — а със сигурност превес в уравнението имаше частта „рано“ — някой щеше да потърси задника, който току-що изхвърлихме през борда. Дадох сигнали. Отново се подредихме, аз извадих пистолета и леко отворих вратата.