Видях звезди, мамка му. Не, видях шибания Млечен път. Цялата ми вселена побеля. Виждах точки. И после, сред звездите и галактиките, видях стоманения връх на „Док Мартенката“ на Цел три, насочена към главата ми. А след това — черно.
Събудих се внезапно, отърсих се до пълно съзнание, претърколих се на ръце и колена, огледах малката спалня и установих, че Цел три е фъснал. С усилие се изправих на крака. Опитах да фокусирам големия циферблат на часовника на лявата си китка. Прекарал бях в несвяст около минута и половина. Нод не се виждаше никакъв. Измъкнах се от спалнята.
— Бумеранг…
— Здрасти, шефе на пичовете.
Бумеранга беше в далечния край на хола, от другата страна на два простреляни в главите трупа на танга. Коленичеше над единия от англичаните, стиснал палец върху голямо мокро петно на гърдите му, тъмно от артериална кръв. Погледът на Джил беше замъглен. Кожата му беше синкавобяла.
— Късметлийски изстрел — улучи го през отвора за ръката, шефе. Кофти. Изпратих Нод за помощ — шибаното радио не работи.
Той вдигна очи към мен.
— Мисля, че Джил няма да издържи.
— Къде е другият англичанин — Бил?
Бумеранг посочи палец към кухничката.
— Работи там, за да е сигурен, че проклетите бомби няма да гръмнат.
Тая операция наистина се беше осрала.
— Ами какво стана с оня с пакета?
Бумеранга вдигна сбърченото си от мисли чело.
— Кой?
— Тангото от спалнята, дето ме рита до посиране и се чупи.
Очите на Бумеранга се разшириха.
— Не съм виждал никой да излиза от спалнята, шефе — каза той.
— Мамка му!
Спуснах се по антрето. Погледнах дясно на борд. Коридорът беше празен. Погледнах ляво на борд, където бях оставил Дамата от асансьора в безсъзнание. Но Дамата от асансьора беше изчезнала. Останали бяха само късчета лепяща лента, дългото палто, баретата — и една черна перука. Не беше нужно да имам шибан докторат, за да схвана факта, че Дамата от асансьора сега представляваше част от тактическия проблем. По-лошо: Бъч Уелс, когото бях оставил да наблюдава нея и асансьора, липсваше. Вратата на асансьора беше затворена. Защо ли? Защото Дамата от асансьора и Цел три бяха го използвали, за да се измъкнат.
Натиснах бутона на радиоапарата си.
— Бъч… Бъч.
Тишина. В стомаха си усетих едно много, много неприятно нещо. О, мамка му, о, по дяволите, о, Дики да върви на майната си.
Погледнах часовника си. Пет минути и четиридесет и шест секунди пълно многократно осиране, откакто се бяхме качили по стълбите, за да завладеем апартамента. Това сигурно беше най-лошото осиране, в което съм участвал, и знаех в дълбините на свирепото си сърце, че много, много дълго време щях да работя в режим „разчистване на сметки“.
Глава 3
Мислех си, че вече денят ми се е влайнил докрай. Грешах. Всъщност през следващите пет минути нещата преминаха от по-по-лоши към най-по-лоши. Досещате се вече, че Бъч Уелс беше мъртъв. И че Цел три и Дамата от асансьора бяха изчезнали. По-лошо — успели бяха да се промъкнат през мрежата на Скотланд Ярд, полицията и стрелците от САС, събрани на сцената след началото на операцията. Как го бяха сторили? Нямах никаква представа, мамка му. Но те просто се бяха изпарили. А ние открихме тялото на Бъч в асансьора. Беше промушен с нож, с което броят на труповете стигаше три — дотук.
Навън цареше хаос. Движението беше задръстено от надлеза „Хамърсмит“ чак до „Найтсбридж“; улица „Норт енд“ беше блокирана чак до спирка „Дистрикт лайн“ на метрото при Уест Бромптън. По страничните улици не можеше да се кара, което не позволяваше на линейките да се приближат. Забелязах с известна веселост, че колкото и лош да е трафикът, не беше успял да задържи пресата далеч. Репортерите вече притискаха съседите, за да ги питат как се чувстват. Първият от дузините телевизионни фургони, за които не се съмнявах, че ще дойдат, паркираше на тесен тротоар, а екипът нагласяше камери и прожектори. Местните телевизии ми напомнят по някакъв начин за мародерите, които слизат от планината след голяма битка, за да избият ранените и да оплячкосат труповете.