17:48. Време за представление. Разрязах тортата и влязох. Коридорът беше пуст. Имаше две стълби, едната водеше нагоре, а другата надолу. Екипажът на Мик щеше да слиза надолу — като се навираше в адска дупка, ако нещо се обърка. Аз пък, като вечен оптимист, знаех, че сме тръгнали към небето.
Стиснал пистолета ниско долу с двете си ръце, поведох нагоре по тясната стълба, като се изкачвах стъпало по стъпало и опитвах да не позволявам на мокрите си маратонки да мляскат доловимо силно при всяка стъпка. Главата ми се подаде над площадката на палубата със салона. В най-предната й част се намираха апартаментите: с по две стаи всеки, с частни бани за Джери и Гуилям. Жилището на Брендън О’Донъл трябваше да се намира тук някъде, макар да не знаехме точно къде. Нямаше значение: щях да се върна и да разбера веднага щом неутрализираме останалата част от яхтата. Междувременно продължих да следвам скицата в главата си и намерих стълбата за горната палуба.
17:49. Оглеждай и дишай. Оглеждай и дишай. Усещах напрежението в тялото си, когато се изкачих по първите три стъпала на стълбата. Зад мен пистолетът на Бумеранга покриваше огневото поле, което моят не покриваше. Движехме се като в балет, а хореографията беше обработена през годините на съвместна работа. За разлика от осраната операция, с която започна тази книга, сега бяхме добре смазана група, която работеше с хладната ефикасност на машина за убиване. Познавахме езика на тялото си; заедно бяхме обстрелвани — и отговаряли на стрелбата. Стояли бяхме рамо до рамо и гръб до гръб срещу огромни опасности и бяхме спечелили всяка битка.
Тази вечер не беше по-различна. О, разбира се, дишането ми беше затруднено и усещах леко гадене в стомаха. Но така е винаги когато Воинът отива в бой. Покажете ми човек без чувство за страх и ще ви покажа човек, с когото не желая да работя. Покажете ми човек, който може да владее страха си, чийто страх му дава предимство в боя, и ще ви покажа човек, който искам да е част от моя екип.
17:50. Горната палуба. Все още никакъв признак за противника. Радиокабината се намираше напред, между мостика и капитанската каюта. Тъй като при превземане на кораб никога не бива да подминаваш непроверена зона, бяхме си сменили позициите: Нод и аз щяхме да се захванем с капитанската каюта, а Бумеранга, Таймекса и Дигър щяха да идат в радиокабината. Ако имахме късмет, щях да ги настигна навреме за превземането на мостика.
Намирах се на метър от лъскавата дъбова врата на капитанската каюта, когато чухме първите изстрели отдолу. Три чука — това са изстрели по два патрона, — последвани от два изстрела с пушка. Е, дотук с изненадата. Вече не беше необходимо да сме потайни. Ударих вратата на каютата с крак и я избих навътре. Влязох приклекнал, като се движех бързо и превземах територията. Пистолетът ми беше ниско долу, готов за стрелба. Аз оглеждах и дишах, оглеждах и дишах и търсех заплаха. Ляво на борд в малката каюта един белокос мъж на около петдесет години посегна към малък автоматичен пистолет, окачен на кобур на таблата на леглото му.
Използвах Командния си Глас.
— Пусни шибания пистолет!
Той се поколеба. Добре. Пистолетът ми се вдигна. Прицелих се и когато кучият син осъзна какво правех и посегна отново към пистолета, аз го прострелях веднъж-два пъти-три пъти. Не, не улучих точно в десетката. Един от куршумите го улучи в горната част на крака. Вторият го уцели в корема, а третият — в рамото.
Той се разкрещя на швабски. Но продължи да прави опити да вади пистолета. Шибаните ми патрони не струваха нищо. Чух още стрелба. Лицето му се обърна към шума. Аз изтичах до него с вдигнат пистолет и с все по-точен прицел и го прострелях два пъти в главата. Е, това го укроти.
Усетих нещо зад себе си. Извъртях се с вдигнат пистолет и видях лицето на Нод на вратата.
— Радиокабината е осигурена.
— Добре.
Посочих с палец трупа.
— Вземи му пистолета. Провери тук за информация и документи. След това ни настигни.
Нод не се нуждаеше от втора покана.
— Разбрано, скипере.
Измъкнах се от капитанската каюта, свих дясно на борд и продължих да вървя. Надникнах в радиокабината по пътя към мостика. Един член на екипажа седеше проснат по лице върху едно бюро, претъпкано с комуникационни съоръжения. И той като капитана нямаше да ходи никъде — освен зад борда.