Хюго и Дигър напълниха тубите с гориво от резервоарите за спасителната лодка на „Балтай“. В самата лодка имаше два резервоара от по двадесет литра и аз взех и тях. Така имахме сто и петдесет литра, като не броим горивото във вече пълните резервоари на лодката — достатъчно, за да се приберем до склада на сеньор Перейра на остров Пико дори ако мистър Мърфи се качеше. След това проверих по радиото прогнозата за времето за идните ден-два.
Хубавата новина беше, че фронтът, през който пристигнахме, беше отминал. Това означаваше, че вятърът спада и преходът обратно до Азорските острови щеше да е лесен.
Лесен ли? В открита лодка, пълна с бензин и двама пътници в повече от нормата. Но нека го кажа по друг начин. Щяхме да се върнем, без да се изтрепем.
22:00. Спрях двигателите на „Балтай“. Дигър, Таймекса и Губър слязоха и отвориха клапаните за наводняване. Бумеранга зареди експлозивите. Имахме към осем минути да слезем от яхтата, преди тя да потъне. Ако не се потопеше както трябва, експлозивите щяха да свършат работа. А тъй като бяха поставени по определен начин и тъй като бяхме подредили всичко на борда по определен начин, нямаше да останат много неща на повърхността. Детонаторите бяха нагласени за двадесет и пет минути. Ние щяхме да се навъртаме наоколо достатъчно, за да сме сигурни, че яхтата ще потъне.
— Добре, по седлата.
Погледнах към Джери и Гуилям.
— Развържете ги, закарайте ги в лодката и ги вържете.
Да бяхте видели лицата им само. Сякаш бях някакъв бог — милостив, състрадателен и благ бог. Да бе, точно така.
22:12. Натоварихме се. „Балтай“ вече плаваше толкова наклонена във водата, че трапът стоеше хоризонтално, почти до нивото на палубата. На борда на нашата лодка горивото беше завързано, а също и братята Кели. Ние разпределихме тежестта си в лодката, аз проверих дали всичко е наред и тръгнахме. Вдигнах поглед нагоре. Небето най-после се изчистваше. Виждах няколко звезди от първа величина през пролуките между облаците. Към 03:00 щяхме да плаваме под небе, изпъстрено със съзвездия.
22:17. „Балтай“ се хлъзна под повърхността. Голяма беше, но умря тихо, като се загуби от погледите ни с величествената ранимост и уязвимост, на която са способни само потъващите кораби. Пъхна се между вълните, после се наклони леко към десния си борд и после… тя… се… загуби, без да остави след себе си нищо, а само малко пяна, която бързо се разсея сред блъсканите от вятъра вълни.
Леко дадох газ, наведох се над щурвала и лодката се отдалечи от гроба на яхтата, като прорязваше вълните в югозападна посока към Азорските острови. Не бяхме изминали и осемстотин метра, когато усетихме сътресението от експлозиите. „Балтай“ беше се взривила под вода. Парченцата щяха да се пръснат на пет мили под повърхността. Този кораб никога нямаше да бъде намерен. Почувствах се така, сякаш се бях освободил от огромна тежест.
23:30. Небето се изчисти още малко. Вече виждах звезди. Студено беше, но търпяхме, защото бяхме изпълнили мисията си. Е, почти. Отпуснах леко газта. Лодката забави, а после спря. Стояхме мълчаливо, като единствените звуци бяха тези на морето и работещия на празен ход двигател „Ямаха“. Опих се от мига, разлюлян от вълните и слял се с морето, което стана част от мен.
Погледнах Джери и Гуилям, свили се, мизерни и измръзнали. Колко ли хора бяха убили? Отговорът беше николко, ако говорим буквално. Те никога не бяха дърпали спусък. Те никога не бяха гледали като мен врага в очите, а след това да угасят живота в тях. Те го правеха по новоизмисления начин. Заплащаха на други да го вършат вместо тях: тангата от ИИРА; онези pelotudos от наркокартелите. Те купуваха путьовци като Мазното кожено яке от Ирландската републиканска армия или пък тъпи лайнари от Ирландското братство. „Защитниците на зелената ръка“ бяха само параван. Всъщност това бяха парите на братя Кели в действие. Е, време беше да спрем писането на чекове.
Измъкнах доскоро притежавания от Джери нож и срязах въжетата им.
— Размислих — казах. — Ще ви пусна.
— А? — объркано възкликна Гуилям и промърмори през строшения си нос: — Какво искаш да кажеш?
Погледнах го така, както се гледа невярващо дете.
— Искам да кажа, че можеш да си вървиш. Пускам те.