А докато траеше цялата тази лудница, същият заместник помощник вътрешен министър, с чийто подпис бе позволено изпълнението на тази осакатена, сгрешена и зле скроена операция, дереше Мик Оуен жив. Преди нея, разбира се, същият задник беше искал да си припише всички заслуги. Сега, естествено, за всичко беше виновен Мик — и аз.
И тогава, посред цялата тази лайнарщина, някой в контролната кола получи обаждане от оператор в лондонското бюро на Си Ен Ен, за да поиска коментар за превземането на училището „Брук грийн“.
Превземането на училището „Брук грийн“, казвате? Не е ли малко прекалено, питате? Разбира се, може да звучи малко прекалено. А кой, по дяволите, знае откъде Си Ен Ен са намерили телефона на контролната ни кола? Но станалото стана, мамка му.
Втурнах се в колата навреме, за да чуя как от лондонската полиция потвърждават, че едно едноетажно основно училище с шестдесет и осем ученици на улица „Брук грийн“, на около триста метра от улица „Хамърсмит“ и около четвърт миля от мястото, където в момента стоях на уморените си крака, наистина е нападнато и окупирано преди дванадесетина минути от трио въоръжени терористи.
Полицаите потвърдиха, че директорката е била застреляна веднага и тялото й захвърлено на предното стълбище за доказателство, че тези танга са сериозни. А лондонското бюро на Си Ен Ен беше получило обаждане от някой, който се представил за един от участниците и настоял да говори на живо по целия свят. И журналистите от Си Ен Ен, нали са образцови, го включили.
Оказа се, че обадилият се е жена, която се представила за офицер в Истинската ИРА. Тя беше казала на зрителите, че са превзели училището в отговор на безсмисленото убийство от страна на властите на войници от ИИРА. Тя и придружаващите я хора имали оръжие и експлозиви и нямало, каза, да се поколебаят да ги използват, за да убият с тях себе си и всички деца.
Слушах записа. Чувал бях съвършения аристократичен акцент: това беше Дамата от асансьора. Трябваше да съм я убил, кучката мръсна, когато я бях стиснал за гърлото, преди да беше успяла да убие един от моите тюлени и да избяга, за да пее тази кръвожадна ИИРА-джийска песен. Но нямаше време за кършене на ръце. Трябваше да действам бързо и решително, защото със сигурност нямаше да позволя на себе си — или на друг — да допусне второ престъпление с такава осрана операция в един и същи ден. В края на краищата бях загубил един от най-добрите си хора, тангото с бомбата беше навън и сега се намираха в шибаното училище.
И затова пет фъшкии не давах за някакъв си заместник помощник-министър на вътрешните работи. Приключил бях с бюрократите и политически коректните им методи. Бях гневен. Бях нажежен до бяло от гняв. А когато ние, Воините, се нажежим до бяло от гняв, ДЕЙСТВАМЕ. Непосредствената ми цел беше да поема контрола над тази объркана операция, да нападна училището, да измъкна децата живи и да гарантирам, че кофите за лайна, които бяха решили да отнемат живота на невинни хора и да застрашават деца, са се срещнали със справедливото ми правосъдие. С което искам да кажа, че те щяха да излязат от училището в шибани торби за мъртъвци.
Докато помощниците търчаха, за да опаковат всичко и да можем да се преместим, аз наврях глава в контролната кола и поканих Мик Оуен да излезе. Исках да си побъбрим насаме. Той измъкна едрото си тяло от командния стол, отърси се като мокро куче и каза:
— Добра идея.
Започна да ръми — мъглив, студен, фин дъждец, какъвто вали през късната есен и прониква през кожата. Мик облече шлифер с отличителните камуфлажни шарки на САС с по една матирана звезда на всеки пагон. Напълнял беше от последния път, когато работихме заедно, и гъстата му коса, сресана право назад от челото му, беше прошарена със сиви косми. Но все още беше здрав като защитник от Националната футболна лига, с дебели бедра, тесен кръст, бичи врат и свръхголеми длани и всичко това на тяло с ръст метър и деветдесет с тегло към сто и десет килограма.
Мик беше получил няколко картечни повишения от времето, когато моята „Зелена група“ беше работила с неговите стрелци от САС в Лондон в началото на 90-те години. Повишенията бяха в резултат на работата му в места като Северна Ирландия, Босна и Косово. Но от гримасата на лицето му знаех, че би заменил шибаната си звезда на минутата, ако можеше да командва някоя тухла17 от любимите си САС и сам да превземе шибаното училище.
Но британската армия не действа така. Генералите командват. Те не скачат през борда, за да стрелят и плячкосват. И така, стрелянето и плячкосването щеше да бъде преотстъпено на други, а аз исках, като се стигне до делегиране, Мик да делегира всичките тези задължения на moi