— Но…
Хвърлих се в атака.
— Няма повече да говоря. Отивам.
— Отиваш?
— Ако няма други заповеди, ще наглася нещата така, както аз ги искам. Ще отида. Ще нападна. Ще превзема училището — по моя начин. Това ще ти позволи да заобиколиш лайнарщините със „съвместните операции“, дето ти ги натресоха, а на мен — да свърша шибаната работа.
Мик се почеса по косата над дясното си ухо.
— Не мога да поема още едно оплескване за днес, Дик.
Щеше да се огъне.
— Знам. Няма да те подведем.
— Вече са мъртви трима мъже, мамка му, и единият е от твоите — каза Мик с равен глас. — Това е с трима повече от хората, които съм загубил през единадесетте години операции в Северна Ирландия.
— В Северна Ирландия не си имал дузина задници от Уайтхол с раирани костюми, които всяка минутка да надничат над рамото ти.
— Не ми пука дали надничат — разгорещено заяви Мик. — Пука ми, когато опитват да ми обясняват как да си върша работата.
Прав беше, разбира се. А това положение не е типично само за англичаните. Помисли за няколкото „ситуации“, в които участваха Съединените щати, нежни читателю. В Ирак, вместо да се заеме със свалянето на Саддам Хюсеин в края на войната в Персийския залив, Белият дом омекна и Саддам надживя трима американски президенти. В Могадишу бюраджии от Белия дом определиха правилата за влизане в бой и това доведе до смъртта на повече от двадесет американски военни. По време на войната в Косово политици от Белия дом решаваха кои цели да бъдат атакувани и кои да останат, с което спомогнаха НАТО да проточи войната.
Бих могъл да дам още примери, но точно сега нямам време. Точно сега трябваше да събера всеки къс информация за училището. Трябваше да отцепим района и да държим пресата настрана. И трябваше да измисля план, който да ни позволи да отстраним тангата, без да загубим нито едно дете. Ако от училището бъде изнесен макар и един малък труп, това щеше да значи, че сме се осрали без никаква възможност за изкупление.
Глава 4
Тъй като съм оптимист по природа, най-напред ще ви кажа добрата новина. Добрата новина беше, че училището можеше да бъде овладяно. Самата сграда, едноетажна, имаше правоъгълна форма. Заобикаляха я няколко стари сенчести дървета — кестени, мисля — от двете страни, а отзад се намираше „Брук грийн“. Улицата, на която се намираше то, беше задънена и се казваше „Латимър корт“, Г-образна, което ни позволяваше да следим кой идва и да не ни виждат от училището. Мик опразни осемте къщи срещу училището и ги превърна в наблюдателни пунктове. Включи се в телефонните и електрическите линии, за да можем да ги контролираме. „Хамърсмит роуд“, шестлентовото авеню на юг, в което се вливаше „Латимър корт“, също беше затворено.
Мик се погрижи и за друга важна подробност: създаде изолиран кризисен център за родителите на задържаните деца както за да ги държи далеч от пресата, така и за да им дава точна информация за състоянието на нещата. Да оставиш родителите на заложници да вият пред камерите не е полезно за решаването на проблема. Разбира се, когато политиците видят родителите да крещят за нещо, те често пъти реагират с лоши, дори смъртоносни решения.
А сградата на училището? Във всяка класна стая и в кафенето имаше прозорци с размери два и половина на метър и половина и по-тесни прозорци, също два метра и половина високи, в кабинетите. Никакви щори, което ни даваше огромно предимство. Имаше два входа — предна и задна врата. Позициите за снайперистите бяха от къщите срещу училището или откъм затревената площ. Въпреки че сградата имаше мазе, нямаше как да се влезе или излезе от него. Ето защо добрата новина беше, че тангата са вътре и не могат да излязат, а пък ние можехме да отцепим голям район и да имаме голяма свобода на действие. Времето също работеше в наша полза: сега беше 15:20, или три и двадесет на цивилен език, и след не повече от час щеше да се стъмни. Аз обичам тъмното, защото то скрива движенията ми. Поисках от Мик да намери няколко прожектора, за да осветяваме училището. Колкото повече го осветим, толкова по-малко лошите ще виждат какво правим.
Лошата новина, разбира се, беше очевидна. В училището имаше над шестдесет деца, както и шестима учители, един чистач, двама работници от кафенето, секретарка и заместник-директор. С това заложниците ставаха седемдесет и един, ако всички бяха дошли на работа.
Позволете да направя достатъчно дълга пауза, за да ви разясня набързо основите на спасяването на заложници през двадесет и първия век. Много по-различно е от времето, когато влязох в този бизнес преди две десетилетия. Тогава в подобни случаи започвахме с подслушване на телефоните. Ако лошите искаха да разговарят с някого, трябваше да минават през нас. Сега е повече от вероятно тангата да имат цифрови мобилни телефони. Могат да се обаждат където си искат, а подслушването на разговорите им е трудно. Освен това има и Интернет — със свои собствени възможности за телефонна връзка, електронна поща и незабавно изпращане на съобщения. Така че контролът на достъпа до лошите е много по-сложно нещо, отколкото преди няколко години. И затова, просто казано, динамиката се променяше и ние трябваше да се променяме с нея.