Сега носим скенери, които позволяват да следим цифровите клетъчни мрежи. Можем, ако е необходимо, да спрем клетъчния ретранслатор в определен район. И знаем как да си пробием път до повечето ИП22, за да контролираме системата, използвана от терористите за комуникация.
Но това не ни помагаше тук и сега. Сега трябваше да отцепя района. Трябваше да намеря план на училището и да съм сигурен, че всеки от щурмовия екип чете от същата страница. Нямахме много време. Ако не измъкнехме децата до два часа, пресата щеше да направи работата ни невъзможна. Отнасяте се скептично. Недейте. Спасяването на заложници и гласността са несъвместими. Вярвайте ми: часовникът отмерваше секундите.
Операцията след 00:21:44. Районът беше отцепен. Вътре имаше само три танга — това го знаехме със сигурност. И този факт ми подсказваше, че трябва да държат заложниците в прибрани групи, за да ги контролират. Нашето подслушвателно оборудване, подкрепено от снайперистите, показваше, че учениците са в две класни стаи в предната част на училището, откъдето го гледахме ние, а шестнадесетте възрастни бяха натъпкани в кабинета на директорката в задната дясна част на сградата, охранявани от неизвестно женско танго. Накарах моя екип снайперисти да се разположи в задната част, а двата екипа от щурмовата полицейска група „CO-19“ разположих отпред. Повечето от работата на един снайперист се състои в събиране на разузнавателна информация, а не в стрелба. Определено и тук случаят беше такъв, докато следяхме всяко движение на тангата.
За първи път късметът ни се усмихна, когато Дигър О’Тул успя да се промъкне достатъчно близо до училището, за да разположи подслушвателни устройства. Успяхме също да сложим ръце на втори лазерен микрофон с любезното съдействие на Агенция Безименна. Тези устройства могат да снемат звук от прозорец на разстояние 150 метра. Използваме ги в забранени райони като Москва и Пекин, за да подслушваме официални лица, които си мислят, че са в безопасност. Лондонската станция на Агенцията за национална сигурност имаше един такъв микрофон, който летеше към военновъздушната база Лейкънхийт. Донесоха ни го с хеликоптер начаса в едно игрище в училището „Сейнт Пол“, на южния бряг на река Темза, и ни го прекараха спешно по моста „Хамърсмит“. Аз вече бях разположил едно „Голямо ухо“ отпред. Второто монтирахме отзад.
00:42:21. От комуникационното оборудване, което успяхме да съберем, разбирах и чувах, че Дамата от асансьора и двамата й другари очакват да атакуваме вратите едновременно. И по този начин отбраняваха сградата. Големият въпрос се състоеше в бомбата с кубанол. Никой не беше я споменал и от онова, което моите снайперисти виждаха, Цел три, който държеше учениците-заложници в дясната класна стая, я пазеше далеч от погледите.
00:43:11. Мик се обади в училището по телефона. Слушах как телефонът в кабинета на директорката избръмча три пъти. След това отговори женски глас.
— Какво искате?
Мик говореше с равен и успокояващ глас.
— Казвам се Оуен. Аз съм един от хората отвън. Искаме да знаем дали децата са добре. Бихме искали да останем във връзка с вас. И бихме искали да вземем тялото на директорката от стълбището.
— Децата са добре. Вземете кучката. Но не искам да разговарям с вас.
— Вие какво искате?
— Независимост за Северна Ирландия.
— Не мога да сторя това за вас — отвърна Мик. — Не съм сигурен, че задържането на група деца би помогнало. Нека говорим за неща, за които можем да се разберем.
— Духай го.
Телефонът млъкна.
— Мамка му — каза Мик, без да има предвид никого.
00:46:10. Оставих Скапания и Бумеранга да работят по плана за нападението. Както повечето командири в силите за водене на бойни действия със специални методи, аз вярвам в планирането от долу на горе. Затова опитвам да оставям старшите си бойци да започнат работата. Те познават хората си и обикновено са по-добре оборудвани за планиране на операции от мен. Както обикновено, те вече час бяха разигравали сценарии в главите си и резултатът им беше план, почти същият, който бих измислил и самият аз.