Да, виждам ви. Казвате: „Абе какво става, мамка му? Защо не използвате разните чудесии в арсенала си? Като микротоплинните камери, които долавят човешки тикви на отсрещната улица, или пък модерните рентгенови очила и всичките други работи? В края на краищата в двадесет и първия век сме.“
Е, приятели, „всичките други работи“ са супер, ако сте от кекавите холивудски екшън герои с играчки, направени в Китай от роби. Но аз — аз съм старомодното истинско нещо и за нещастие на истинския екшън герой не му се пада да играе с джаджи, които вършат работа във филмите, но не и в реалния живот. Във филмите на бомбите винаги има брояч, който показва колко секунди остават, преди героят да бъде разпарчедисан. В Холивуд добрият винаги успява да разбие паролата на компютъра за няколко секунди. В Холивуд никога не броят колко патрони изстрелват.
Не и ние. Аз и моите хора правим нещата по старомодния начин. Ние броим патроните. Защо ли? Защото повечето тюлени влизат в бой само с по триста от тях и не могат да си позволят да прахосат и един, мамка му. И през всичките години, когато съм си играл с експлозивни устройства, никога, ама никога, дори и веднъж не съм виждал бомба с цифров или аналогов брояч, който любезно да отчита секундите, за да знам точно кога ще гръмне, гадината й с гадина. Не, мамка му. И накрая, оставям сериозните лайнарщини с компютрите на професионалните хакери. Да, мога да ви кажа всичко за търсене и протоколи. Мога да програмирам на Кобол. Ако се наложи, мога да пиша и програмки на UNIX. Но в наши дни всичко в компютрите се мени толкова бързо, че предпочитам да си наема някой деветнадесетгодишен изповръщалник, който знае всичко, вместо да губя двадесет часа дневно в опити да наваксвам новостите в областта на битовете и байтовете.
Не, аз искам да си пестя времето за онова, в което ме бива най-много: убиване на танга и трошене на неща. А именно: аз се промъквам, надничам, после скачам и удрям, след което почти винаги изпълнявам неувяхващо популярните стреляне и плячкосване.
Частта с промъкването и надничането на тази конкретна осирация беше завършила отдавна. Бяхме разположили една джаджа на Агенцията за национална сигурност на име „Голямото ухо“, за да прослушваме апартамента на тангата. Големите уши представляват лазерни микрофони с обхват към 150 метра. Но нашата джаджа на цена двадесет милиона долара не можеше да ми каже дали тангата вътре са свършили с монтажа на оръжията, по които работеха. Това изискваше действия, които военната бюрокрация нарича официално „поглед“.
В края на краищата никое оборудване, колкото и да струва, не може да накара хората да говорят, ако искат да се пазят. А тези задници-танга разбираха основите на наблюдателната работа. И затова никога не си говореха какво правят или докъде са стигнали. Дрънкаха само общи приказки. Ако имаше нещо за казване за оръжията, които правеха, то най-вероятно ставаше със знаци и на бележник. Очевидно и те бяха гледали всички нови екшън филми и не поемаха никакви рискове. Затова бях наврян тук за прокрадване и наакване по старомодния — това значи болезнения — начин: с лазене, влачене и кървене.
Е, сигурен съм, че искаш да обясня защо аз, едрият, силен, голямоглав и дълбоководен тюлен, чиято истинска стихия е H2O, се мятам насам-натам като шаран на сухо. Слушай бе, задник, във водопровода също има вода, а на мен толкова ми стига. Затова си затваряй шибаната човка, сядай си на шибания задник и внимавай, за да чуеш доклада за обстановката — доколкото имаме време за него.
Намирах се тук, защото бях назначен към тайна, многолика, мултинационална, съвместна контратерористична специална група под името ПД (ПоДеление) „Браво“. Щабът на ПД „Браво“ се намираше в Лондон. Групата беше съставена от американци и англичани и имаше задачата да се справи с една от отцепническите групи боклуци, които опитваха да съсипят мирния договор, благодарение на който в Северна Ирландия плахо и на подскоци настъпваше мир. Под боклуци имам предвид групите от терористи-хардлайнери, от ИРА-извънредни и Обединените, които смятаха, че най-добрият начин да спрат мира с пищене на гуми, е да нападат американците и британците в Лондон и Северна Ирландия.