— Долу, долу, деца! Всички долу! Всички долу!
Дамата от асансьора се изви, сгърчи тялото си зад момиченцето и заизвърта пистолета към децата. Към мен.
Но вече за нея беше твърде късно. Присъдата беше прочетена и Дамата от асансьора бе обявена за виновна по всички обвинения. Моят автомат беше вдигнат и със свален предпазител още преди тя да беше започнала да се извърта. Имах съвършена спойка с рамото си и сгъваемия приклад на моя автомат. Съсредоточих се върху това да поставя мерника между очите на Дамата от асансьора, на петнадесет сантиметра над главата на младата заложница. Постигнах идеален прицел и стиснах спусъка.
От шест метра, макар и пулсът ми да е много над 150 удара в минута, винаги уцелвам точно мишената. Един трикуршумен залп трошливи деветмилиметрови патрони улучи Дамата от асансьора в малкия триъгълник, който делеше носа от челото. Главата й буквално избухна от кинетичната енергия на високоскоростните патрони. Тя падна в облак от собствената си кръв, мозък и парченца кости, а ръката й продължаваше да стиска заложницата.
Само дето пръстът й се намираше върху шибания спусък на пистолета, който гръмна при падането.
Аз се хвърлих към трупа на Дамата от асансьора, хванах цевта на проклетото оръжие точно в мига, когато падаше под хоризонталата, и се насилих да я насоча нагоре, към тавана, и далече от сгушилите се и пищящи деца. Когато най-после го насочих в безопасна посока, изтръгнах пистолета от мъртвата й ръка, пуснах пълнителя на пода и натиснах предпазителя с палец.
Рязко дръпнах момичето от прегръдката на Дамата от асансьора и го притиснах до гърдите си. То беше наред, но в толкова силен травматичен шок, че не можеше да говори. Бутнах го под лявата си ръка и настрани, да не пречи. Претърколих Дамата от асансьора с левия си крак. От нея вече не ставаше нищо. Извъртях се и погледнах Губър, който покриваше стаята от прозореца. С ръка ми каза, че сме в безопасност.
Натиснах бутона „разговор“ и казах:
— „Алфа“ чисто. Едно танго на пода.
След това пуснах автомата на ремъка и обърнах малкото момиче в ръцете си. То беше покрито с кръв и мозък. Избърсах лицето му.
— Всичко е наред, мила. Край. Сега си в безопасност.
Докато говорех, чух гласа на Скапания Ранди в ухото си:
— „Браво“ чисто. Без пострадали.
Надявах се, че има предвид заложниците.
— Къде е бомбата?
Исках да знам къде, по дяволите, се намираше тя.
Фалцетът на Бумеранга ми поднесе новината, която исках да чуя:
— При мене, шефе на пичовете. Незаредена. Чисти сме. Няма ранени.
В такива мисии съм участвал много време, приятели, и никога досега не съм виждал операция, която да протича толкова идеално. Това си беше безупречно. Като по учебник. Ще я преподават във всяко училище по специални операции по света, мамка му.
А най-хубавото беше, че моите ВОИНИ победиха. Те отмъстиха за своя брат ТЮЛЕН. Свалих рязко очилата на врата си и дадох на малкото момиче в ръцете си една брадата, гъделичкаща целувка по бузата. То се сгуши между врата и рамото ми, като ме обви силно с ръце и се разрида и разхълца от облекчение.
— Миличко — казах, като я мляснах още веднъж, — погрижихме се за лошите хора. Всичко ще бъде наред. Ще се оправиш.
— О, господин полицай, надявам се да е така — проплака момиченцето и ме стисна за врата с всички сили.
Приятели, няма нищо толкова чудесно, колкото невинната любов на детето, освен може би да излееш свирепа мъст върху всеки, който би наранил такова дете. Стоях сред разреваните, но намиращи се в сигурни ръце деца, като се чувствах напълно и професионално задоволен.
Но моментът отмина и беше време да се залавяме за работа. Преместих момиченцето върху едната си ръка и натиснах бутона „разговор“ на радиомикрофона.
— О’кей, викайте кавалерията да свали каквото имат по вратите, за да извадим заложниците и да ги върнем на родителите им.
Отново прегърнах момиченцето в ръцете си и го целунах и видях как малко от изпитанието, на което беше подложено, се изпари от очите му. Изпаднал в екстаз, еуфоричен, екзалтиран и извисен, натиснах отново бутона на микрофона.
— Браво, момчета. Накарахте ги да си платят за стореното на Бъч. Справихте се чудесно — избихте ги докрай.
Глава 5
Каквато и еуфория да бях изпитвал, тя продължи само до момента, в който сутрешните вестници плъзнаха по будките. Някак си фотограф от „Дейли Хералд“, един от недотам принципните жълти вестници на Лондон, беше успял да проникне при нас и записал на видео нападението ни с дигитална камера, оборудвана, изглежда, с много ефективен телеобектив. Неговият видеозапис можеше да се види на Интернет страницата на вестника.