Огромна, графично подробна снимка покриваше предната страница на вестника. Заглавието над нея беше: „Американски куршуми, английски дечица“. Може би снимката нямаше драматичността на онзи случай, при който Елиан Гонзалес беше измъкната от гардероба от агент от ФБР с автомат, но свърши работа. Тя ме показваше в профил в момента, когато застрелвах Дамата от асансьора. Снимката запечатваше гримасата ми, която казваше „избий ги до крак и нека Бог ги съди“, облака кръв от избухналата глава на Дамата от асансьора и пълния с неподправен ужас поглед на малката заложница.
Казано е, че всяка снимка разказва нещо. Но разказите на снимките не са непременно верни. Истината обаче не беше от значение за силните на деня. Не дори и при наличието на мъртвия американски ТЮЛЕН (чийто покрит със знамето ковчег не заслужи дори една снимка в британските вестници), за когото трябваше траур.
Разбира се, силните на деня нямаха време за траур за Бъч Уелс. Прекалено заети бяха да се занимават с хиляда и петстотинте протестиращи, които маршируваха пред американското посолство и протестираха срещу факта, че американски военни стрелят по граждани на Великобритания върху суверенна британска територия. Фактът, че терористите от ИИРА бяха убили двама британски военни, един тюлен от армията на САЩ и че бяха взели цяло училище с деца за заложници, изглежда, нямаше никакво значение за протестиращите. А обяснете ми това, мамка му.
Нашата извънредна и пълномощна посланичка, една бутачка на моливи от ЦРУ, беше повикана на „Даунинг стрийт“ да й четат добре познатото ни конско от министър-председателя за това, че допуска подобно недипломатично поведение от страна на американски граждани. (Тя, тъй като е политически благонадеждна, нито веднъж не повдигнала въпроса за крайната жертва на Бъч в името на мирния договор.) Мик Оуен, който се отчита пред хора, далеч по-недипломатични от министър-председателя, се снабди с безцеремонно пръснат задник за това, че ми е позволил да сторя такова мръсно и долно нещо. А аз ли? Аз бях призован спешно, веднага, на минутата, раз-два, раз-два, да докладвам в пълния с антики кабинет-апартамент на адмирал Еймън Джоузеф Фланъри, от Военноморските сили на САЩ, в 09:00 часа на следващата сутрин.
Адмирал Фланъри, ВМАСАЩ24, познат на подчинените си като Еймън Демона, в момента е ГВССАЩЕ, което се превежда от военноморскоговор като Главнокомандващ Военноморските сили на САЩ в Европа. Неговата служба, която гледа към Гроувнър скуеър, е в същата сграда на ъгъла на улица „Норт одли“, която е била щаб на Дуайт Д. Айзенхауер, когато е планирал Операция „Сабя“, или десанта в Европа през 1944 г.
Но сходството спира тук. Айк25 е бил Воин. Еймън Демона е пикльо. Айк е имал желанието да поема отговорността за решенията си. Еймън Демона е известен като Стелт командващия, защото рядко (ако изобщо го прави) слага подписа си върху задължаващ документ или записка, а всъщност ги пишат и подписват неговите подчинени. И както Рой Боъм, кръстникът на всички ТЮЛЕНИ, ми напомни, когато му казах кой сега е ГВССАЩЕ:
— Запомни, скапан Ричард — Айк е пикаел прав. От всичко, което съм чул, Еймън Демона кляка, когато пишка.
Но Еймън Джоузеф Фланъри носи четири звезди, което му дава известни права по въпросите на Военноморството. И въпреки че не попадах в неговата командна верига, той имаше политическите мускули да ме накара да се явя в кабинета му. И така, след обаждане за събуждане в 04:30 и два часа и половина физзарядка с моите хора, която включваше обиколка от осем и половина мили два пъти около Хайд парк, взех душ, срах и се обръснах, и облякох един блейзър и гладен сив панталон, официална риза и шлифер и се спуснах през студения дъжд от нашия невзрачен хотел на улица „Халф мун“ по улица „Кързън“, проправих си път до „Ню бонд“, откъдето завих ляво на борд по улица „Брук“. Пресякох полицейската бариера в североизточния край на Гроувнър скуеър до хотел „Мариът“, завих дясно на борд по „Норт Одли“ и бутнах стъклено-стоманената въртяща се врата на щаба на ГВССАЩЕ.
В старите дни бих отишъл право в кабинета на стария си приятел от корабите главен старшина Ханс Уебър и бих получил разузнавателна информация, която би ме предупредила и въоръжила, за да се справя с нещата на улица „Норт Одли“. Но Ханси отдавна го нямаше. Беше се пенсионирал шест месеца след като напуснах Лондон по следите на няколко руски миниатюрни атомни бомби по долината на Рейн преди две години. Затова сега нямах нито един източник на информация тук. Всъщност дори мрежата от старшини, на която бях разчитал още от времето, когато бях само попова лъжичка, се разпадаше постепенно поради пенсионирания или просто от изтощението да трябва да работиш с армия, която всеки ден става все по-нефункционална.