И така, показах документите си на бурканоглавеца зад непробиваемата от куршуми стъклена будка на приземния етаж, взех асансьора за третия етаж, свих наляво, след това надясно и акостирах в приемната на адмирала точно в 09:00 часа.
Един майор, толкова млад, че вероятно все още носеше пеленки нощем, ме чакаше, като нетърпеливо се потупваше по коляното с униформената си химикалка, седнал в неудобно изглеждащ фотьойл. Когато влязох през вратата, той стана.
— Полковник Марчинко.
Не го каза като въпрос и не ми даде време да отговоря. Вместо това всъщност ме изгледа високомерно.
— Аз съм майор Трой М. Уесли, адютант на адмирал Фланъри — каза с язвителна нотка в гласа си. — Адмиралът ви очаква в личния си кабинет.
Сбърчих чело при това поведение и отговорих подобаващо, като иронизирах сополанската му реч.
— Аз съм полковник Ричард, без презиме, Марчинко — заявих. — И предполагам, че трябва да бъда сразен, задето сте благоволили да отделите време от очевидно натоварения си график, за да ме чакате на вратата.
Погледна ме, сякаш бях стъпил в нещо гадно.
— О, моля ви, не бъдете сразен… сър.
Хлапето се извъртя и ми показа гърба си. Очевидно се перчеше пред привлекателната секретарка зад бюрото в приемната. Смигнах на момичето, от чиято значка видях, че се казва П. Бейкър.
— Ще ви покажа пътя… полковник — каза на стената Трой М. Уесли, като презрението в гласа му отекна от дървената ламперия.
Вгледах се в тесните рамене на майор Трой М. Уесли, докато минаваше наперено покрай бюрото на секретарката на път за скритата врата, която водеше към бърлогата на адмирала. Е, да му го начукам. Той беше илюстрация за повечето от днешните млади щабни офицери. Не беше воин. От очите му вече разбирах, че не е готов да умре. Очите му ми бяха казали, че се интересува повече от инвестициите в недвижимо имущество и трупането на акции, отколкото от войната и трошенето на разни неща.
И тъй като не бях в настроение да ме разиграват разни офицерчета с поведение на разглезени деца, се отнесох с него като с копеле, каквото си беше. Настигнах го, обърнах го с голямата си лапа на рамото му, опрях го на бюрото на секретарката Бейкър и го затиснах, за да не може да мърда.
— Да ти го начукам, майоре. Аз съм влизал и излизал оттук, когато ти още си срал горчица в пелените — така на английски се казват памперси, ако не схващаш. Така че няма да се ебаваш с мен. Всъщност ще се отнасяш с уважение. Не защото нося много повече нашивки от теб, което всъщност е така, а защото аз съм убивал хора, а ти не си и вероятно няма да убиваш, освен ако не се паникьосаш и не взривиш невинни цивилни по погрешка, когато задниците, които командват тези Военноморски сили, ти заповядат да си играеш с нещо голямо и сиво много преди да си в състояние да поемеш каквато и да е отговорност.
Замълчах достатъчно продължително време, за да гледам как очите му се разширяват. Той се отпусна на бюрото. Приближих лицето си до неговото точно както правеше с мен старшина Ев Барет във взвода за обучение по подводни диверсии 21, или пък както строевите сержанти от морската пехота правеха с начинаещите бурканоглавци, когато им се искаше да ги тероризират.
— Какво става, синко? — запитах, а грубите косми на брадата ми докосваха бузата му. — Да не те е страх?
Наблюдавах с възхищение ефекта от думите си. И така, подобно поколенията старшини и оръжейници, които познавах с израстването си във ВМС, разгледах носа му. Внимателно. Отблизо.
Докато го разглеждах, майор Трой М. Уесли се разтрепери. Груба грешка. Направих най-добрата си имитация на Ев Барет.
— Застани мирно, нещастна тънкохуеста гниломъда повръщня такава, или ще ти бръкна в шибаното гърло, ще те стисна за сфинктера, ще те обърна с хастара навън, мамка ти, и ще те вмъкна, негоден гъз такъв, право в кабинета на адмирала, за да види как точно изглежда истинският, одобрен от правителството рубиненочервен първокласен едроразмерен задник.
Изместих тялото си така, че майор Трой М. Уесли да не може да вижда лицето ми, и проверих дали изпълнението ми се посреща добре от секретарката Бейкър, която седеше зад гърба на офицера. На лицето й имаше това, което може да се опише единствено като яка усмивка. Направи ми знак с палец и показалец в кръг, което значеше че или съм бразилски гъз, или че всичко е наред. Избрах втората интерпретация и й намигнах в отговор.