Това беше от едната страна. От другата, Еймън Демона беше абсолютно прав. Мандатът на генерал Крокър бързо изтичаше. Той щеше да си замине след само няколко седмици. А новата администрация нямаше намерение да го преназначи. Очевидният наследник беше един генерал от морската пехота на име Карлтън „Чип“ Уокър. Израстването му в армията беше наистина забележително. Преди дванадесет години Чип беше тъп полковник, който служеше като адютант на министъра на отбраната. Но играеше баскетбол — както и тогавашният министър на отбраната. Талантът на Уокър като нападател го придвижи към първата звезда. Талантът му като мощен гъзолизец му издейства втората и третата звезда, както се говореше из коридорите на Пентагона.
А как си беше издействал четвъртата звезда ли? Не искам да навлизам в тази тема — недейте и вие. Пък и нали сега нашата армия се управлява по политиката „Не питай, не казвай“? В момента Чип служеше като командващ морската пехота. А името му се носеше из пресата — вероятно сам го е пуснал — като „най-добрия“ избор за председателския пост.
Освен един дребен факт. Чип Уокър беше идиот. Добре де, това не е достатъчно, за да бъде дисквалифициран. Прави сте. Доста идиоти са били председатели на Обединеното командване. Но Чип Уокър беше опасен идиот, защото имаше навика да се поддава на всякакъв — повтарям, ВСЯКАКЪВ — политически натиск. И така, той вече беше съсипал способностите на Морската пехота да реагира бързо. Беше разпоредил същото интегрирано обучение на мъже с жени, довело другите униформени служби до жалкото им състояние на готовност. И мразеше Воините. Презираше ги като побойници и неандерталци. Дори беше го заявил веднъж в една реч. Поканили го бяха да направи обръщение до националното събрание на феминистката организация „Сега“ и там той беше нарекъл Воините „едно необходимо зло в тази демокрация на прекратената сексуална дискриминация“. Не, не се шегувам.
Резултатът беше, че щях да загубя единствения си останал равин в Пентагона, вследствие на което щях да бъда захвърлен на вълците от дългата, дълга редица адмирали, включително Еймън Джоузеф Фланъри, на когото бях казал повече от веднъж „Да ти го начукам, меко казано“.
Мечтанието ми беше прекъснато от пилешкия гласец на Еймън Демона.
— И така — изхили се той, — трябваше да взема мерки.
Гледаше ме странно. О, мамка му. Пропуснал бях цял абзац, а може би и повече.
— Кажи пак?
Изражението му беше презрително, сякаш съм бавноразвиващ се. Едно време му викахме тъп като гъз. Но това беше преди всичко да стане политически приятно. Адмиралът въздъхна. Забелязали ли сте колко ги бива нашите водачи да въздъхват в наши дни? До един са като Грета Гарбо, мамка им.
— Представен ми е проблем — каза Еймън бавно, сякаш не говорех добре английски. — Досега неизвестна терористична ирландска група, „Защитниците на зелената ръка“.
— Не съм чувал за тях.
— Никой не е — отвърна Еймън. — Докато нашите британски братовчеди не подслушали разговор между двама техни членове.
— Разговор.
— Във връзка с нападенията над американците.
— Това скоро ли е било?
Ако е така, трябваше да са ми казали. Очевидно тази работа попадаше в обхвата на ПД „Браво“.
— Шест месеца или повече — каза адмиралът. — Но ние, искам да кажа аз, разбрахме едва преди три дни.
— Ние ли?
— Аз. Ние. Правителството на Съединените щати.
— Англичаните са си задържали информация?
Адмиралът се оттегли във фотьойла си и се извърна встрани от мен.
— Така изглежда.
— Ще поговоря с Мик Оуен.
Еймън Демона се извъртя към мен.
— Точно това не желая — каза. — Ние не разбрахме за „Защитниците на зелената ръка“ по нормалните канали, които ползвам с нашите британски приятели от Министерството на отбраната или от разузнавателната служба. Ние, искам да кажа аз, се натъкнахме на тази информация от таен източник, който ми е помагал значително в миналото. Ето защо искам тази информация да остане тайна.
— Тайна.