Но както навярно вече знаете, ние, ТЮЛЕНИТЕ, сме изобретателни. Затова започнах да се обаждам и да създавам нови източници на информация. Подобна работа не е лесна. Разбира се, получаването на добре скрита информация никога не е лесно. Човек трябва да бъде настойчив и лукав, трябва да знаете доколко можете да оказвате натиск върху хората, за да ви дадат информацията си, без да се усетят. Във ваша полза работи фактът, че хората от разузнаването имат стремежа да си канализират информацията и да не я споделят с други служби в бизнеса. И така, онова, което Агенцията за национална сигурност знае, не се предава непременно на Разузнавателното управление на Министерство на отбраната. Което ВМС знаят, не се споделя със сухопътната армия или с военновъздухарите.
И така аз настоявах. Не трябваше да ми харесва, просто трябваше да го направя. По същия начин моите хора се оплакваха и скимтяха, но и те дадоха резултат. Нищо съкрушително, но достатъчно, за да може нашата стара свирепа камила да вкара зурлата си под ръба на шатрата на „Защитниците на зелената ръка“ и да погледне какво става там.
Какво, питате?
Добре, ето какво знаех в края на първата седмица. И не пропускайте тази част, защото ще стане много важна по-нататък в книгата.
• Комуникаторката от ЦРУ на Дигър му беше казала, че след една среща на най-високо ниво в английското разузнаване преди три-четири месеца ръководителят на лондонската станция на ЦРУ си подал оставката, взел безсрочен отпуск и заминал да си търси къща в Прованса. Говореше се в станцията, че му казали нещо за някаква нова ирландска група, като „Хизбула“, и той не искал да се ангажира.
Прекъснах разказа на Дигър:
— „Хизбула“ ли?
— Така каза — отвърна Дигър. — Не са араби. Но са организирани като „Хизбула“.
Замислих се и част от казаното ми се стори смислено. Оригиналната терористична организация „Хизбула“ беше уникална с факта, че за разлика от други тангаджийски групи тази беше създадена от един-единствен клан: Мусави. Което я правеше трудна за инфилтриране. Значи на нашия шеф на станция са му казали за терористична група, в която не може да се проникне. Поискали помощ и, продължаваше Дигър, се говори, че той отказал, защото нямал ресурси — истински агенти, — които да свършат тази работа, но не искал да си признае от срам. И затова се пенсионирал внезапно.
Не виждах смисъл в напускането на шефа. Не можеше да няма още нещо и затова казах на Дигър да се връща и да помпа и изпомпва, докато разбере какво е то. По лайнарската му усмивка разбрах какво мисли за това, че захвърлям хиперактивния му гущер при приятелски настроената катеричка.
• От ровенето из Интернет Нод Дикарло беше разкрил факта, че отговорността за петте убийства на американци е поето от две неизвестни и до момента в значителна степен неефективни отцепнически групи от ИРА, „Ирландското братство“ и „Ирландската народна армия“.
— Това вече го знам — казах. — Защо го казваш?
— Защото, шефе — отвърна Нод, — никоя от тези шибани групи не е свършила нищо като хората. Никоя. Върнах се десет години назад, гледах нови статии, записи от съдебни дела — всичко, до което успях да се докопам. Никога не са можели да направят нещо като хората. „Ирландското братство“ е загубило повече хора от собствените си бомби, гръмнали преждевременно, отколкото са убитите от тях. Веднъж двама от „Ирландската народна армия“ се сбили пред бар, пълен с английски войници, за това кой от двамата е по-кофти от другия и се стреляли, вместо да направят засада на англичаните. А сега, съвсем изневиделица, същите тези задници от „Ирландската народна армия“ изпълняват перфектно заплетени удари, а „Ирландското братство“ разработва сложни, тънки ИЕУ30. Това е просто нелогично.
Нод беше прав, разбира се. Нямаше логика. Но от проучванията му можех да направя един извод с доста логика — поне за мен. Някое умно, способно да манипулира и преди всичко тайно танго се занимаваше с проучванията, планирането на мисията, а дори и, може би, с мръсната работа. След това оставяше тъпите, смотани аматьорски задници от „Ирландската народна армия“ и „Ирландското братство“ да поемат отговорността и — рано или късно — падението.
• Губър и Таймекса бяха станали големи приятели с един пенсиониран сержант-оръжейник на име Майк, който държеше „Розата и тръна“, кръчма до Пикадили, в която се събираха действащи и пенсионирани английски войници. Само след няколко галона бира „Еверардс Бийкън“ разработили следните късчета информация: