Изглежда, около шест месеца преди да дойдем в Лондон, се говорело, че подслушвателно устройство на ПЩК — това е Правителственият щаб по комуникациите, британската версия на Агенцията за национална сигурност — в някаква кръчма в Северна Ирландия доловило нещо като къс прошепната информация между двама „Защитници на зелената ръка“.
Тази информация била свързана с координирана операция от две части срещу неизвестна английска и неизвестна американска цел, като трябвало да завърши с две едновременни нападения, при които стотици американци и англичани, много от тях важни персони, щели да бъдат убити с един унищожителен удар. Оръжието щяло да бъде доставено до осем месеца от източник в Близкия изток, който щял да осигури и много от другите необходими материали. След като се получи въоръжението, били необходими само три или четири други стъпки до започването на операцията.
Осеммесечното чакане може да изглежда странно на някои хора. Но не и на мен. ИРА е известна с внимателното планиране на терористичните си атаки. Бомбата, скрита от ИРА в Грандхотел в крайморския британски град Брайтън, която за малко не уби министър-председателката на Великобритания Маргарет Тачър и целия й кабинет през 1984 г., била поставена четиридесет и осем дни преди датата и така и не била открита. Впечатляващо.
• Найджъл ми каза, че според неговите контакти от „CO-19“ пет месеца по-рано някаква операция на английското разузнаване в Северна Ирландия била осрана напълно. Полицаите още се смеели. Изглежда, че някакъв град на име Балинахинч бил изцяло покрит от най-добрата контратерористична група на англичаните, засилена от британски специални сили, известни преди като 14-та разузнавателна рота31, както и всякакви други английски групи за събиране на разузнавателна информация и за специални операции. Похарчени били към три и половина милиона лири стерлинги за тридневната операция без очевидни резултати. Според слуховете в „CO-19“ политическите последствия за сър Роджър Холанд, генералния директор на Разузнавателното управление, трябвало да са печални, но въпреки огромния и скъпо струващ провал той продължавал да стои твърдо на мястото си. Единственото плясване през пръстите на разузнаването представлявало изключването им от ПД „Браво“, когато сформирали тази съвместна контратерористична група.
• Дигър докладва, че съм прав: мацката от Ленгли му казала, че според коридорните слухове шефът на станцията се пенсионирал, защото му омръзнало да го пращат в глуха линия.
— Глуха линия?
— Така каза тя — повтори Дигър. — Според слуховете го изключвали от всички действия и това не му харесвало.
— Имаш ли представа за какви действия става дума, Еди?
Дигър поклати глава.
— Не, скипере. Това е много над нейното ниво.
Следващия следобед изпратих Губър и Таймекса в кръчмата на Майк и поисках да се поразровят малко по-надълбоко. Защо ли? Защото ако британците са изхарчили сума, равна на пет и половина милиона долара, за седемдесет и два часова операция, недала резултати, без ничия глава да падне, значи или: (А) са въшливи от пари, или (Б) крият нещо. Убеден бях, че става дума за второто.
Убеден бях, че операцията е дала резултат и че британците бяха ни пратили тихичко в глуха линия и поискали една-две услуги. Единственият човек, когото познавах и който знаех, че може да потвърди това подозрение, беше старият ми другар по оръжия и неохотен доставчик на информация Чушката. И така, обадих му се по осигурения срещу подслушване телефон и отправих вече по-конкретното искане да прегледа цялата работа на нашите хора от „Ешелон“ с британците преди около пет месеца.
Четиридесет и осем часа по-късно той ми се обади.
— Ти какво бе, да не си гадател?
— Моля?
— Изпрати ме да ровя онази… информация, нали?
— Да.
— Е, не мога да се докопам до нея.
— Защо?
— Защото е цялата в сини означения „ЗП“32. Цялата е от клас „ZU“.
— Имаш ли представа какво има вътре?
Чушката замълча.
— Виж, Дик — каза. — Мога да си загубя работата за това нещо. А не искам да си губя пенсията. Повярвай, трябва да избутам две хлапета в колежа.
— Толкова ли тайна е била информацията?
31
Както беше случаят във „Взвод Ехо“, моите контакти в Министерството на отбраната на Великобритания ме помолиха да не използвам обозначението на групата и смятам да уважа искането им. Това в края на краищата е проза. Освен това ролята й тук е второстепенна.