Както вероятно знаете, един от вторичните продукти на мирното споразумение беше непосредствената експанзия на американските мултинационални компании в Северна Ирландия, за да засилят икономиката. Корпорациите — от „Дел компютър“ до „Американ експрес“, „Интел“, „Сиско системс“, както и доста други фирми на гребена на вълната — преместиха част от дейността си в Северна Ирландия. За това спомагаха огромните данъчни предимства, а да не говорим за многобройната добре обучена работна сила.
Но тази икономическа експанзия и растеж бяха спрели. Мирното споразумение беше прекратено, защото група танга-хардлайнери нападаха директорите на американски фирми в Белфаст, Дери, Портадаун, Нюри и Балимена в Северна Ирландия и — което е още по-важно — в Лондон. Само през последните четири месеца бяха убити половин дузина американски бизнесмени. Резултатът — корпорациите затваряха офисите и изтегляха хората си.
В тази влошаваща се икономическа обстановка и с падането на политическия авторитет до каменното дъно нашето правителство и британците решиха най-после да сформират съвместна специална група, която да се разправи с тангата, атакуващи американците. Ирландците нямаше да търпят въоръжени американци на своя територия — а и англичаните нямаше да нахалстват дотолкова. Но Лондон беше свободна територия. И така, в апартамент на четвъртия етаж в бившата сграда на МИ5 в горния край на улица „Кързън“ в модния лондонски район Мейфеър сега действаше ПД „Браво“, група от аналитици от ФБР и ЦРУ, елементи от Скотланд Ярд и Специалния отдел, както и от Агенцията за национална сигурност и нейния английски еквивалент, Правителствения комуникационен щаб (ПКЩ) в Челтнам. Накрая, заточена във влажното, осигурено срещу бомбени атаки мазе на сградата на улица „Кързън“ (и откъм юмрука, или деловия край, на една до голяма степен аналитична и бюрократична ръка), се намираше тромава група британски военни звена, американски тюлени и работен екип от въоръжената група за специални операции на Скотланд Ярд, „СО-19“.
Идването като част от ПД „Браво“ беше моя идея. Работата ми доставяше удоволствие: да отстранявам проблеми за генерал Томас Е. Крокър, Председател на Обединеното командване. Но след серия проблеми в Кавказкия район и с пряката намеса на политически назначената посланичка, която бях посрамил, ме бяха отскубнали от персонала на генерал Крокър, назначили на чакаща всеки момент закриване програма за сигурността и сложили в кабинет sans1 телефон в празен склад из дебрите на военноморското пристанище във Вашингтон. Ако това не е като да те набутат на прашната лавица, не знам кое е.
Само че моята трайност на лавицата не е голяма. Всъщност нямам такава, мамка й. Когато ми направят засада, аз върша онова, което Воините могат най-добре: отвръщам на атаката. Не мислете, че само защото ръкавът ми е с десет сантиметра по-дълъг от вътрешния шев на крачола, аз съм просто поредният неандерталец със здрави юмруци. Говоря свободно пет езика. Имам магистърска степен по политически науки от университета Обърн. Консултирал съм президента на САЩ на четири очи. И знам как се играе „твърдо“ във Вашингтон.
Затова преминах в нападение. Направих необходимото, та приятелски настроените служители в Камарата на представителите и в комисията по въоръжените сили в Сената да разберат кой какво прави и на кого. Извадих някои дълго укривани кирливи ризи в Пентагона, включително един епизод от 1999 г. с мачкане на цици, засягащ един от най-високопоставените овцифери от женски пол от Военновъздухарските сили. И накрая, благодарение на влиянието на генерал Крокър (и смелостта да взема политически неуместни решения и да ги натиква в гърлото на ВМС) аз бях „заточен“ в Лондон, за да оглавя американския военен елемент на ПД „Браво“.
И така, лежах тук в позиция П4: прободен, промушен, пробит и перфориран. Черната ми бойна униформена риза (горната част на смешно звучащото боен униформен тоалет) беше станала на лентички. Дънките ми не бяха в по-добър вид. Гърбът ми напомняше на нещо от акълоизкарващите филми за Фреди Крюгер. Но бях успял да стигна чак до целта и дори — ох, колко е хууубаво — да поставя дрелката.
Сега дойде трудната част. Всички дрелки, дори и така наречените безшумни дрелки, вдигат някакъв шум. Три пъти натиснах бутона „разговор“ на радиоапарата си, за да кажа, че съм на позиция. След това се заслушах в радиослушалката в ухото си, през която моят ингилизки другар по оръжие, бригадир