Но това щеше да е много по-късно. Междувременно Чушката говореше.
— Виж, Дик — каза, — трябва да тръгвам. Трябва да правя света безопасен за демокрацията.
— Бил — отвърнах, — благодаря ти. Не знаеш колко ми помогна.
— Нямаш проблем — отговори Чушката. — Но, Дик…
— Да?
— Не че не те харесвам. Но не ми се обаждай повече. Поне шест месеца, а? Тук ще стане малко горещо.
Необходими ми бяха около шестдесет и осем секунди да напиша думата „Глобекс“ в търсачката „Google.com“ в Интернет на своя преносим компютър „Дел“. „Глобекс“, както открих след няколко наносекунди, беше производител на софтуер, който извеждаше програмата „Джава“ на „Сън компютър системс“ десет крачки по-напред в подпомагането на програми от различен тип да общуват помежду си. Софтуерът на „Глобекс“ беше важна част от много компютърни системи, класирани във „Форчън 500“. Компанията, която беше пуснала акции на борсата преди деветнадесет месеца, се контролираше от Джери и Гуилям Кели, двама от най-известните софтуерни милиардери на Северна Ирландия. Да, милиардери. За последните две години годишната капитализация на „Глобекс“ беше много нагоре в дванадесетцифровия диапазон, а с акциите си двамата Кели се нареждаха на номер шестдесет и девет от четиристотинте по класацията на „Форбс“.
Направих още някои проучвания. Джери и Гуилям Кели бяха двама общителни двадесет и нещо годишни жители на Балинахинч, които през последното половин десетилетие се бяха преобразили от двойка хакери с настолни компютри в гараж под наем в корпорация с две хиляди служители, международно призната и уважавана като производител на софтуер. Според статии в „Бизнес уикли“ и „Форчън“ двамата Кели били умни, проницателни и с много добри политически връзки. Огромна снимка на двамата в Бейлис Хил, двадесет и четири хектаровото имение на Джери до Севъноукс, Кент, югоизточно от Лондон, показваше привлекателна, дори впечатляваща двойка. Гуилям беше по-младият Кели — на двадесет и две години според списанието. Той изглеждаше енергичен, с присвити устни и по европейски небрежен, обвил с ръка един от коловете на оградата на имението, с червена кал на върха на обувката си и носеше костюм, който сигурно струваше пет хиляди кинта.
Джери Кели беше на двадесет и четири години. Той беше върлинест и с дълги крайници, с несресана къдрава червена като морков коса и тъмни, страстни, огнени очи. На снимката държеше ракета за тенис, разръфаните дънки, увиснали ниско на таза му, разкриваха високи гащи тип „боксерки“, фланелка с надпис „UCLA“ с отрязани ръкави, за да стане тениска, и стари маратонки, подлепени със сив изолирбанд. Приличаше донякъде на висока, слаба и мускулеста версия на колежанин от университет в Средния запад. Джери беше мозъкът в компанията — програмистът, известен с това, че се затваря със седмици, за да тропа по клавишите. Гуилям, със същото бебешко лице като на оня, Капучино ли се казваше, от филма „Титаник“, беше Мистър Лице. Той се занимаваше с продажбите и маркетинга и управляваше значителния портфейл от външни инвестиции на компанията, който включваше рисков капитал, насочен към развитие на икономиката на Северна Ирландия, и „Кухнята на мисис Кели“ — много доходна верига заведения тип ирландска кръчма в Германия, Франция, Аржентина и Съединените щати.
След това се зарових в списъка на хората, които управляваха баровете, и поисках от Дигър да накара мацката да ги прегледа в базата-данни на Християните в действие. Защо го исках ли? Защото баровете и ресторантите са чудесен начин да придвижваш големи суми пари в брой, без да оставиш много следи. В Съединените щати Коза Ностра си пере парите в барове и ресторанти. Така правят и кокаиновите картели, и руските воры36. Исках да видя дали братята Кели са в комбина с някой от руската мафия или от южноамериканските наркопласьори.
Започнах да разпращам Кели и „Глобекс“ до хората от помощната ми мрежа от старшини, оръжейници и редници. Ако Джери и Гуилям вълнуват водата някъде по света, почти със сигурност щях да знам за това. И ето ви малко истина за събирането на разузнавателни данни, приятели. Когато търсите стабилна информация, е по-добре да познавате старшината, който командва охраната на посолството, отколкото да идете да вечеряте с чикиярския посланик. Посланикът е прекалено зает да раздава документи и записки, за да може да чуе нещо, което си заслужава. Но старият фатмак е с ухо до земята. Чул е слуховете. Антената му е щръкнала. И така, започнах да мятам мрежата си — по целия свят.