Глава 6
Понякога, както е писал генерал Тай Лян, човек поема по непрекия път към победата. Но в други случаи най-добър е най-прекият. Именно по тази причина гъвкавостта във всички ситуации е белег на истинския Воин. Освен това винаги съм вземал мярка на човека на четири очни ябълки, а не като чета новинарски статии, доклади от аналитици, профили от списания или бюрократични записки. И така, заключих изследванията си и проверих дали хората ми знаят задачите си за деня. След това взех душ, облякох чист костюм, пъхнах своя „P7-8m“ в кобура вътре в панталона и се приготвих да изляза. (Да, знам, че пистолетите са напълно забранени във Великобритания. Но аз не съм англичанин, а неподчинителен нюйоркчанин. Знам също, че след забраната на пистолетите нивото на престъпленията с жестокости тук, във Великобритания, е скочило до небесата. Така е, защото забраниш ли пистолетите, само престъпниците ги имат. Запомнете това, когато за президент се кандидатира някой, дето иска да ви вземе пистолетите, и гласувайте по съответния начин.)
Така, ето ви Първия закон на Свирепия воин за самооцеляването; ние, свирепите по убеждение, се упражняваме на стрелбището поне два пъти седмично. И носим пистолетите по време на работа. През цялото време. Няма значение какво се казва в правилника.
Имаше няколко секунди до 06:30, когато слязох по стълбите до приземния етаж на хотела, проправих си път през малкото, но уютно фоайе и бутнах двойната врата, за да изляза на улица „Халф мун“. Прекалено рано беше за демонстрантите, които спят до късно, защото шибаното им занимание изисква много енергия. Улиците бяха мокри от дъжда през нощта. Но не беше студено, а и небето бе чисто. Погледнах нагоре към Пикадили и към рядко преминаващите коли. След това завих наляво и тръгнах по улица „Кързън“.
Само на половината разстояние от хотела до химическото чистене отсреща, при следващата пряка, установих, че не съм сам. Като излязох от хотела, едно кафеникаво такси, което работеше на празен ход на шестдесетина метра назад, изръмжа от включването на предавка и излезе бавно, пълзешком, на тясната асфалтирана улица. Също така двама Н237, единият в лъскав, зле скроен костюм с цвят на лайно, а другият — облечен в черно кожено яке, дебел вълнен пуловер и дънки, излязоха от входа на отсрещното блокче при Пикадили, откъдето са гледали, метнаха цигарите си в канавката и замаршируваха тридесет метра зад мен.
Кои бяха ли? Нямах представа. По-точно, и пет псувни не давах кои са. Не и сега. Точно сега имах други приоритети. Освен това външният им вид и липсата на изтънченост показваха, че са аматьори: може би чиракуващи демонстранти срещу Свирепия, които се надяваха да ме закопчаят. Или пък по-злокобният сценарий — мераклии-танга от „Ирландското братство“ или от „Ирландската народна армия“, онези, дето не можеха да стрелят като хората и които Нод Дикарло беше проучвал.
В крайна сметка нямаше значение кои са. Не мислех да губя един час време в дълъг, сложен маршрут, за да се отърва от тази опашка. Нито пък щях да започвам офанзива, за да отстраня задниците. Тази сутрин нямах нужда от неприятности или усложнения. Трябваше да изпълнявам мисия. И затова реших да се отърва от тях по простия начин. Това означаваше всичко да бъде просто, глупако, и по разписание.
ПСЕ — проста стъпка едно — беше да завия надясно, а не наляво, когато изляза на улица „Кързън“. Улица „Халф мун“ е еднопосочна, с движение на северозапад. „Кързън“ също е еднопосочна, като движението е на югоизток. Затова аз завих на североизток, срещу движението. Така се оправих с таксито. ПСД (ако сте толкова тъпи, та да не можете да разберете това съкращение, защо изобщо купувате книги като тази?) беше също толкова лесна. Прекосих улица „Кързън“ и минах в марш 250 метра, после свих наляво, преминах тридесет метра до „Кларджис мюс“, а после почуках на тежката, облицована със стомана врата, която водеше в „Кързън хаус“. Обърнах се и се усмихнах на камерата, която гледаше към вратата. Електронната ключалка щракна. Бутнах вратата, пъхнах се вътре и я затворих след себе си. Извадих пропуска за сградата от джоба си и го показах на ефрейтор Дюк от въоръжената охрана, седнал в херметичната, осигурена срещу биологични и химически бойни вещества кабина от материал от космическата ера. Шибаната кабина можеше да поеме директен удар от ракетен снаряд и човекът вътре пак нямаше да пострада.